— Далеч ли е?
— Оттук до Повис, до река Хафен, после по течението на Хафен до Блевум, до Морето на Сабина, а оттам вече е близо до равнините на Топлата страна. Някакви си десетина дни езда…
— Доста далеч.
— Пътят може малко да се съкрати — замисли се Галахад. — Ако се мине през Кум Пука. Но това е омагьосана долина. Там е страшничко. Там живеят Y Dynan Bach Teg, зли дребосъци…
— Меча си за украса ли го носиш?
— А какво може да направи мечът срещу магията?
— Ще направи, ще направи, не се бой. Аз съм вещерка. Чувал ли си някога тази дума? Уф, разбира се, че не си чувал. Мен не ме е страх от твоите дребосъци. Имам много познати сред джуджетата.
„Не се и съмнявам“ — помисли си Галахад.
— Господарке на езерото?
— Казвам се Цири. Не ме наричай „Господарка на езерото“. Това ми навява неприятни асоциации. Така ми викаха в Страната… Как я нарече?
— Faërie. Или, както казват друидите, Анун. А саксите — Елфланд.
— Елфланд… — Тя наметна на раменете си полученото от него карирано пиктско одеяло. — Знаеш ли, бях там. Влязох в Кулата на лястовицата и дум — озовах се сред елфите. А те ме наричаха точно така. Господарката на езерото. На мен в началото това дори ми харесваше. Ласкаеше ме. Докато не разбрах, че в онази страна, в онази кула и при онова езеро не съм никаква Господарка, а пленница.
— Там ли си изцапа ризата с кръв? — не издържа той.
Тя мълча дълго.
— Не — отговори най-накрая, и на него му се стори, че гласът й леко потрепна. — Не там. Имаш остър поглед. Какво пък, от истината не може да се избяга, няма смисъл човек да си крие главата в пясъка… Да, Галахад. В последно време доста се цапам с кръв. С кръвта на неприятели, които убивам. И с кръвта на близки, които се опитвам да спася… И които умират в ръцете ми. Защо ме гледаш така?
— Не знам дали си божество, или смъртна… Дали си една от богините… или обитателка на този свят…
— Карай по същество, ако обичаш.
— Бих искал да чуя историята ти. — Очите на Галахад пламтяха. — Ще благоволиш ли да ми я разкажеш, Господарке.
— Много е дълга.
— Имаме време.
— И не завършва особено добре.
— Не вярвам.
— Защо?
— Ти пееше, когато се къпеше в езерото.
— Наблюдателен си. — Цири извърна глава, стисна устни, а лицето й изведнъж се смръщи и се загрози. — Да, наблюдателен си. Но много наивен.
— Разкажи ми историята си. Моля те.
— Е, добре — въздъхна тя. — Щом искаш… Ще ти я разкажа.
Тя се настани по-удобно. Той също. Конете се разхождаха накрай гората, отскубвайки си от тревата.
— От началото — помоли я Галахад. — От самото начало.
— Тази история — заговори тя след малко, загръщайки се по-плътно с пиктското одеяло, — все повече и повече ми изглежда като история без начало. Също така не съм сигурна, че вече е свършила. Разбираш ли, в нея миналото и бъдещето са се преплели. Един елф дори ми каза, че тя прилича на змията, която е захапала със зъби собствената си опашка. Тази змия се нарича Уробос, за твое сведение. А това, че е захапала опашката си, означава, че кръгът се е затворил. Във всеки един момент се крият миналото, настоящето и бъдещето. Във всеки един момент се крие вечността. Разбираш ли?
— Не.
— Това не е беда.
Втора глава
Истина ви казвам, който вярва на сънищата, е като онези, които се опитват да хванат вятъра или някоя сянка. Подлъгват се по измамния образ на криво огледало. Наистина са глупави онези, които вярват на сънните миражи и крачат по пътищата на илюзиите.
Но който пренебрегва сънищата и не им вярва изобщо, е също толкова неразумен. Защото ако сънищата нямаха никакъв смисъл, щяха ли тогава боговете да ни дадат способността да сънуваме, когато са ни създавали?
Не е ли всичко, което виждаме, или си мислим, че виждаме, просто сън в съня?
Ветрецът развълнува повърхността на езерото, от което се вдигаше пара като от котел, и раздвижи накъсаната мъгла. Греблата скърцаха и пляскаха ритмично; плоските им краища, изскачащи от водата, сееха градушки от блестящи капчици.
Кондвирамурс пусна ръка през борда. Лодката се движеше толкова бавно, че водната повърхност почти не се вълнуваше и не се разпени от дланта й.
— Ах, ах — каза тя, опитвайки се да вкара в гласа си колкото се може повече сарказъм. — Каква скорост! Направо се носим по вълните! Чак ми се вие свят!
Лодкарят, нисък и набит мъж, промърмори нещо ядосано и неразбираемо, без дори да вдига главата си, покрита със сиви, накъдрени като астраган коси. На послушницата вече й бяха омръзнали мънкането, сумтенето и хриптенето, с които този грубиян отбягваше отговорите на въпросите й още от момента, в който се беше качила на лодката.