Тя се усмихна и се отпусна в ръцете му.
— Благодаря, добре съм. Също и Роби.
— Видях го с баща ми. И двамата са добре, сам се убедих.
Мелизанда се усмихна, а след това се натъжи.
— А как вървят нещата в Париж? Успяхте ли?
Конар въздъхна.
— Искат да свалят от трона Луи. Бароните са го решили, а и кой ще защити един слаб крал? Ние се сражавахме за него храбро, а той отново ни предаде.
Мелизанда го погали по бузата, чувствайки, че той съжалява за всичките жертви, дадени в Париж.
— И какво ще стане?
— Империята на Шарлеман ще бъде разделена. — Той я погледна в очите. — Одо ще стане крал на Западна Франция и ние ще сме му васали.
— Това те удовлетворява, нали?
— Да, наистина — Конар се замисли. — Земите на Жофроа ни принадлежат, а получихме и още земя на изток. Това харесва ли ти?
Тя се засмя.
— И да, и не. Нищо, което принадлежи на Жофроа, не ме радва.
Конар също се засмя.
— Да, това е едната гледна точка. Но има и друга.
— Каква? — попита тя. Той погали с пръст устните й и се усмихна.
— Ако не беше Жерар и неговото предателство, нямаше да имам такава прекрасна съпруга. И ако Жофроа не те беше отвлякъл, никога не бих повярвал, че моята враждебно настроена и непокорна, но изключителна жена, ме обича.
— Ти знаеше още преди да ти го призная — припомни му тя.
— Но ти никога не ми го каза, преди Жофроа да те отвлече, нима не помниш? Той искаше да ме разкъса и да ме даде на кучетата. Ти се хвърли пред мен и ме защити. Като сега си спомням как му обясни, че никога не може да убие любовта.
— Хм. И ти веднага ме скри зад себе си.
— Да, но твоите думи разпалиха сърцето ми — увери я Конар. Мелизанда го погледна в очите и отново се усмихна, целуна го, жадна да докосне устните му. Копнееше за неговия допир.
А той беше толкова нежен. Всеки път, когато го целуваше, тя чувстваше вълните на страстта. Дори повече — буря, ураган от чувства.
Отдръпна се от него, изведнъж почувствала, че болките в корема й не са от допира му.
— Конар?
— Да?
— Нищо, нищо. Не ми обръщай внимание. — Тя отново го целуна.
Болката се засили. Мелизанда вече едва си поемаше дъх.
— Любов моя — прошепна той. — Как ме привличаш…
— Конар?
— Да?
— Не е от целувката. — Устата й беше пресъхнала. Усмихна се. — Но пак ти си причината.
— Тогава…
— Бебето — прошепна тя тихо.
Той скочи заедно с нея и нежно я понесе към коня.
След минути бяха в крепостта. Мелизанда очакваше предишното дълго страдание, но второто раждане се оказа много по-леко. Дъщеря им се появи на бял свят само след няколко часа.
Детето беше красиво. Косата му не беше нито кестенява, нито черна, а огненочервена, а очите — сини като лятно небе, дори по-дълбоки.
— Виолетови — реши Конар, разглеждайки бебето. Той седеше на края на леглото и съзерцаваше дъщеря си, докато Мелизанда я люлееше приспивно.
Майката беше приятно уморена и очите й се затваряха. Иърин взе внимателно малкото от ръцете й. Полузаспала, Мелизанда почувства как Конар се опитва да стане и пръстите й го задържаха.
— Не, мили, не ме оставяй — прошепна тя. Той отново седна на леглото и я прегърна.
Тя чу в просъница неговите нежни и любящи думи.
— Не, любов моя, никога няма да те оставя сама.
Мелизанда се усмихна и затвори очи. Лежеше уморена, но спокойна и доволна.
Знаеше, че той наистина ще изпълни обещанието си. Той никога няма да я остави сама.
И тя ще го обича до края, него, Господаря на вълците. Цял живот, до вечността.
Времето беше тяхно, животът им принадлежеше и най-хубавото бе, че се обичаха завинаги. Изминалите години минаха като лента пред очите й. Невероятно беше да си спомни как се бореше с него, как го мразеше на моменти, как го предизвикваше.
Сега го обичаше и се страхуваше от любовта си.
Платиха с много мъка сегашната си радост. Преди бяха само двамата, а сега имаха и Роби… и това малко момиченце.
Мелизанда се замисли какво ли ще предскаже Мергуин за съдбата на дъщеря им и за общото им бъдеще.
Мелизанда се усмихна и най-накрая заспа в обятията на господаря си.
И засънува сладки, сладки сънища.