ЧАСТ ВТОРА
ПРЕДИ…
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Лятото на 879 г. Бреговете на Франция
— Татко се върна! — извика Мелизанда. — Татко се върна!
Всеки ден тя с часове наблюдаваше стария римски път. Баща й беше обещал да се върне за тринадесетия й рожден ден. Той винаги изпълняваше обещанията си.
Регвалд седеше на чина на ученичката си, подпрял уморено глава с двете си ръце и дремеше. Чул радостния й вик, бързо скочи на крака. В миг забрави умората от безкрайните капризи на Мелизанда. После с облекчение се убеди, че господарят му наистина се завръща. Пътищата бяха несигурни, датчаните и други викинги непрекъснато опустошаваха крайбрежието. Много барони, графове и богати земевладелци бяха започнали нов начин на живот. Регвалд бе живял достатъчно и помнеше подобни нашествия и преди. Военната сила винаги е била най-важната. Но с идването на викингите се оформиха феодални отношения. Големите барони построиха укрепления, обучаваха хората си да ги защитават. Подчиниха също не малко от съседите — васали, мъже и жени — които да обработват земята, а в замяна получаваха защита. Законът беше на страната на по-силните, на онези, които държаха крепостите. Всеки пътник можеше да попадне в засада и да изчезне завинаги.
Регвалд хукна след Мелизанда към бойниците, за да гледа приближаването на господаря и свитата му. Усмихна се. Напразно се безпокоеше. Граф Манон де Бувил е един от най-могъщите графове. Регвалд му бе слуга от малък.
Освен това граф Манон беше благородник с остър ум, който се учеше от грешките и мъдростта на другите. Изучаваше римската история и влиянието на римляните върху покорените народи. Там откри предимството на камъка. Крепостта му беше една от най-величествените в околността. Замъкът беше построен върху хълм, обграден с ров и висока каменна стена. Имаше четири кули, едната обърната към морето, другата на изток, третата на запад и последната на юг. Върху крепостната стена бяха построени бойници от камък и дърво, което даваше отлична възможност за защита и нападение. Никой от нашествениците не посмя да обкръжи крепостта. Войниците бяха обучени как да се бият при обсада. Враговете биваха посрещани със запалени стрели и отгоре им изсипваха казани с вряща лой. Военната сила беше на почит и те живееха в относителен мир зад крепостните стени. Никой от околностите не смееше да ги нападне. С лекота отблъснаха няколкото датски нападения. Викингите идваха да плячкосват. Понякога търсеха земя за синовете си, тъй като нямаха какво да им оставят. Но не можеха да сразят граф Манон и бързо се оттегляха, дирейки по-лесна плячка.
Цялото крайбрежие беше тяхно.
Регвалд заслони с ръка очите си от слънцето, наблюдавайки как граф Манон язди огромния си жребец в просеката през полята. Конят се казваше Воин. Свитата му яздеше след него, всички с дървени щитове, оцветени в синьо и червено с герба на Бувил.
Самият граф впечатляваше всеки — висок, тъмнокос, само с няколко сиви кичура в косата. Очите му бяха бездънно сини и контрастираха с бронзовия загар на лицето му. Стоеше на коня безукорно изправен и въобще бе отличен ездач. Той вдигна ръка за поздрав веднага щом забеляза нетърпението на дъщеря си и Регвалд. След това пришпори жребеца и се понесе в тръс към замъка.
— Татко! — извика Мелизанда и изтича надолу по стълбите да го посрещне.
— Мелизанда, почакай ме — викаше Регвалд след нея. — О, боже — вдигна раздразнено ръце към небето, — Мелизанда, ти си наследницата на крепостта. Трябва да покажеш поне малко достойнство.
Оказа се, че си говори сам. Момичето отдавна го беше изпреварило. Той забърза по южната стълба към двора.
Огромните порти бяха отворени в очакване на господаря и свитата му. Щом Манон се появи, дъщеря му се спусна право пред коня.
— Мелизанда!
Граф Манон прехвърли крак през хълбока на животното и скочи на земята право в прегръдките на малката.
— О, милата ми, толкова ми липсваше — притисна я той до себе си.
— Най-после се върна! — радостният й вик огласи двора.
Графът кимна и Регвалд забеляза как внимателно разглежда дъщеря си. Имаше защо. Мелизанда се беше променила доста през тези месеци, докато отсъстваше. След няколко дни щеше да навърши тринайсет години. Бе израснала на височина и надминаваше по ръст дори някои мъже. Косата й, гарвановочерна, се спускаше на вълни до самите й пети. Детското лице придобиваше изящен овал. Високите скули бяха абаносово бели. Красотата й можеше да се сравни с тази на древните гъркини и римлянки. Тялото й също добиваше женствени очертания. Регвалд реши, че вече трябва да напомни на графа скоро да избере годеник на дъщеря си.