Графът се засмя.
— Регвалд, няма да ме убедиш в противното. Сигурен съм, че съм прав.
— Моля се да е така — съгласи се Регвалд.
И двамата погледнаха към пламъците на камината. Въпреки че беше топло, Регвалд усещаше студ.
Какво ли ги очакваше? Звездите не го бяха предупредили за опасност. Навярно напразно се притесняваше.
Той погледна с благодарност към графа. Радваше се, че приятелят му се върна. Графът му отвърна с усмивка.
— Колко е хубаво човек да си е у дома.
— Наистина — потвърди Регвалд.
И двамата не предполагаха, че това е последната им нощ заедно.
Графът не беше прав.
Плановете им щяха да бъдат променени от съдбата, която им носеше смърт.
И Мелизанда щеше да се омъжи преди рождения си ден.
Тя щеше да бъде омъжена преди да изтекат дори двадесет и четири часа.
ГЛАВА ПЕТА
— Татко!
През нощта Мелизанда спа неспокойно и стана в ранни зори. Облече се бързо и изтича от върха на кулата към наблюдателницата. Крепостта се пробуждаше в краката й за новия ден. Тя потрепери от студ. Все още беше хладно. Край портите стражите клюмаха, уморени от нощното бдение. По-нататък хлебарите започваха работа. Сладкият аромат на пресен хляб се смесваше с не толкова приятните миризми, идващи от конюшните. Вече се чуваха ударите на ковашки чук и песента на млада доячка. В крепостта започваше един обикновен ден.
Мелизанда се обърна на изток. С учудване забеляза самотен конник в полето. Там бяха владенията на Жерар. Подвита вежди в недоумение, когато позна самия Жерар. Той ги посещаваше често по време на бащиното й отсъствие. В появата му нямаше нищо странно и все пак това я разтревожи. Тя не го харесваше, а големият му син, Жофроа, направо мразеше. Той беше двайсетгодишен, но въпреки разликата във възрастта им, Мелизанда се чувстваше по-голяма от него. Жофроа беше един нехранимайко и основното му занимание бе да гони хрътките и да тормози по-малките си братя и сестри. Всъщност той бе хубав младеж — висок и строен, но присъствието му й беше неприятно. В очите му имаше хищен блясък, устните му бяха винаги подигравателно свити. Това я дразнеше. Майка му беше починала отдавна. В дома им се чувстваше липсата на силна женска ръка. Навсякъде цареше безпорядък. Слугите се чудеха коя ли ще бъде новата стопанка. Говореше се, че това ще е Мелизанда.
Момичето потръпна при мисълта за такава съдба. През последните месеци личната й прислужница, Мари де Трес, се опитваше да я подготви за съпружески живот, като й обясняваше по интимните отношения между мъжете и жените, а и тя самата беше наблюдавала често животните с техните любовни игри. Мисълта, че може да стане жена на Жерар, я ужасяваше. Беше се успокоила едва след снощния разговор с баща си. Мелизанда вярваше, че той няма да я омъжи за този ужасен човек, въпреки че един брачен съюз между тях би бил изгоден и за двата рода и щеше да ги направи по-силни срещу набезите на датчаните. Мечтите й за бъдещето изключваха такава възможност.
Не можеше да понесе и мисълта да стане съпруга на сина му. Дивашките маниери на Жофроа и лошото му възпитание бяха всеизвестни. Тя не би понесла да наблюдава как по време на вечеря той подхвърля кокали на любимите си хрътки, които обикалят около масата.
Татко никога няма да допусне това, опита се да се успокои сама.
Приближаването на конника поднови тревогата й. Дали идването на Жерар сега, когато баща й се беше прибрал, не засягаше и нея? Отказът на баща й да му угоди би предизвикал война между двамата владетели.
Мелизанда се отдалечи от наблюдателницата и се затича към покоите на баща си. Искаше първа да му съобщи вестта. Спатията на графа беше огромна. В средата се издигаше леглото му, покрито с балдахин. Наблизо имаше камина, а в единия ъгъл бяха разположени маса и столове. Там баща й посрещаше гостите си. Графът вече беше станал и в момента запасваше меча на кръста си.
— Татко! — връхлетя момичето върху него, като едва не го събори.
— Съобщиха ми, че имаме посетител. Отивам да го посрещна.
— Татко, нали няма да ме омъжиш без мое съгласие — помоли го Мелизанда.
Графът се засмя, спря и я целуна по челото.
— Никога, мила — засмя се той. — Но пусни ме да вървя. Бог ми е свидетел, че най-ценното, което притежавам, си ти и тази крепост. — Усмихна се. Отново стана сериозен и погледна внимателно в очите на дъщеря си и бащински я погали по бузата. — Всъщност ти си ми най-скъпа. Аз те отгледах и ти см моята първа помощница. Харесва ми грижовността ти към хората тук. Ние сме техни господари и трябва да им помагаме и да ги защитаваме. Живеем в трудни времена. Отвсякъде сме заобиколени от опасности. Ти цениш хората и аз се гордея с теб. Човекът, който ще те вземе за жена, трябва да докаже, че е достоен за теб, че ти е равен.