Мелизанда се обърна с лице към двора и го огледа. Видя бащиния си кон край конюшнята.
Трябваше да спаси крепостта и да погребе баща си с почестите, които заслужаваше.
Сега трябва да се справи сама, да намери начин да надхитри проклетия Жерар.
Мелизанда впери поглед в небето, търсейки помощ от всевишния.
— Мили боже, помогни ми да го убия. Моля те, предателството трябва да бъде възмездено. Или той, или аз.
Най-после решението беше взето. Бързо се обърна и се втурна към стаята си. Спомни си за позлатената ризница, подарена от баща й.
Облече я и коленичи отново да се помоли. „Боже, ти си справедлив! Помогни ми да го победя. Днес Жерар трябва да умре, дори да горя вечно в ада.“
Тя стана решително и стисна малкия си меч. Страхуваше се и ръцете й трепереха. Не искаше да умира, но баща й беше мъртъв и животът без него нямаше смисъл. Трябваше да отмъсти и да спаси крепостта и хората в нея.
Спомни си последните му думи: „Ти обичаш народа ни. Тези хора разчитат на нас.“
Каква ли награда беше обещал Жерар на хората си, ако превземат крепостта? Сигурно щеше да ги остави да грабят и изнасилват. Нямаше съмнение каква участ ще сполети жените и девойките! Всичко щеше да бъде плячкосано. Ще убият мъжете, а останалите живи ще превърнат в роби. Мелизанда не искаше дори да мисли за собствената си съдба. Жерар беше безмилостен.
По-добре смърт. С тази мисъл тя се изправи. Мразеше Жерар и реши да се бори докрай с него и съюзниците му. Дори и да не успее, по-добре да падне покосена на бойното поле.
Други бяха мислите на Регвалд долу до портите. Битката вземаше нов обрат.
Далеч в морето се появиха кораби. Носовете им бяха във формата на дракони с отворена паст и оголени зъби. Викинги!
Корабите сякаш подскачаха от вълна на вълна, носовете им се повдигаха и спускаха. Сутринта денят беше тих, а сега се надигаше буря. Тъмни облаци закриваха слънцето. В далечината проблясна светкавица. Сигурно Один и синът му Тор се бяха развилнели и хвърляха огнени копия.
Носове с форма на дракони. Регвалд се втренчи в идващите кораби. Кои ли бяха? Без да обръща внимание на битката, той се спусна в двора и извика да му оседлаят коня. Бързо възседна жребеца си. Нареди да отворят вратите и препусна безстрашно през множеството биещи се воини. Стигна до брега и слезе от коня. Стоеше самотен и необезпокояван от никого като древно божество. Морският вятър развяваше посребрената му коса. Той гледаше мъдро в далечината и сивите му очи се опитваха да отгатнат бъдещето.
Боговете вече не му се доверяваха. Звездите не му подсказаха нещастията, които ги сполетяха. Първо Жерар, а сега тези викинги.
Корабите се приближаваха застрашително. Драконовите носове плашеха с хищността си. Платната бяха в червено и бяло.
Дали има надежда след като граф Манон беше вече мъртъв? Разкъсан от мечовете и боздуганите, почти обезглавен. Такова нещастие. Жерар се беше съюзил с датските разбойници, които бяха оплячкосали цялото крайбрежие на Франция. Хората на Манон скоро щяха да разберат какво ги очаква.
Жерар беше далечен братовчед на Манон и отдавна се стремеше към неговите владения. Крепостта бе разположена на чудесно място — високи скали обграждаха тихото пристанище. Морският пясък се превръщаше в плодородна земя. Манон хвърли много усилия и от дървената крепост направи каменна. Замъкът се виждаше отдалеч, открояващ се на синия фон на морето и небесата.
Регвалд отново хвърли поглед назад. Всичко беше загубено. Хората им бягаха в паника. Нямаха водач да ги поведе. Мъжете бяха храбри и верни, но все пак носеха човешки сърца.
За какво да се бият, когато Манон е мъртъв? По-добре да се скрият в крепостта и да се опитат да спасят жените и децата си, ако могат да избягат с тях на безопасно място.
Хората се нуждаеха от водач, който да ги поведе, за когото да се бият и, ако трябва, да умрат.
Регвалд пое дълбоко въздух при мисълта за Мелизанда, наследницата. Впери поглед в морето, опитвайки се да открие изход. Ако Жерар превземеше крепостта, дори корабите да бяха приятелски, това нямаше да спаси защитниците. Значи трябваше да намери начин да спре Жерар.
Той скочи на коня, обърна го бързо и препусна към крепостта.
Защитниците бяха останали малцина. Нямаше друг изход, освен да се предадат. Щяха да станат плячка на Жерар или на идващите викинги.
Единственото спасение за всички беше Мелизанда.
— Къде е Мелизанда? — извика Регвалд към стражите. — Намерете я!
Никой не му отговори. Предположи, че момичето е в покоите си, съсипано от скръб в прегръдките на вярната Мари де Трес. Но Регвалд я познаваше по-добре от всеки друг. Тя щеше да го послуша. Щеше да поведе хората си.