И мъжът на кораба му беше роднина?
В този миг Филип извика, за да ги предупреди за надвисналата опасност. Сочеше на юг, където бяха владенията на Жерар.
— Идва самият Жерар! Предател! Страхливо псе! Измами баща ти, уби го, изчака края на битката и сега идва с още хора да ни довърши. Няма кой да му се противопостави!
— Мелизанда! — предупреди я Регвалд. — Отново събери хората. Отивам за помощ.
— Помощ от тези езичници? — извика тя.
— Момиче, не мога да ти обясня сега, но те ще ни помогнат.
— Регвалд!
Нямаше нито миг за губене.
— Графиньо, напред! Трябва да се бием докрай!
Мелизанда се почувства страшно сама, въпреки, че беше заобиколена от стотици хора — мъртви и живи — на бойното поле. Но тя наистина беше сама. Баща й беше мъртъв.
Нима е истина?
Не бе възможно да е мъртъв. Нейният защитник — висок и силен. За нея той беше непобедим като боговете, а сега дори не смееше да погледне лобното му място.
Хората от крепостта зависеха от нея.
Сега тя беше графинята. Колкото и да трепереше вътрешно, трябваше да поведе Воин напред.
Жерар се правеше на приятел, но предаде баща й. Целта му беше да завладее крепостта и да притежава нея. Само господ знаеше какво ще стане с всички тях, ако не отбият атаката на Жерар.
Мелизанда отвори уста, готова да нададе боен вик. Нещо я възпря. Устата й пресъхна. Думите заседнаха в гърлото й. Навсякъде около нея лежаха мъртъвци, бездиханни като баща й. Трябва да поведе хората. Трябва да победи.
Няма да остави баща си неотмъстен.
Тя извади малкия меч от ножницата на кръста си. Вдигна го високо във въздуха:
— С бога и за правото дело! Приятели, напред! За баща ми, за всички убити, за нашите деца, напред!
ГЛАВА ШЕСТА
В този миг неочаквано и за Мелизанда, старият боен кон Воин подскочи и препусна в галоп. Устреми се право към центъра на битката. За разлика от момичето, той беше свикнал с дрънченето на оръжията и стоновете на ранените.
Мелизанда си проправи път напред като кален в многобройни битки воин, а след няколко дни навършваше едва тринайсет години. Сърцето й мъчително се сви от страх и ужас. Прилепи се към шията на коня, търсейки опора. Не искаше да убива. Не искаше на чува хрущене на кости под меча си и да мушка в жива плът. Но най-вече не искаше да усети студено желязо до гърдите си или безмилостният удар на боздуган.
Воин застина, очакващ командите й. Тя стоеше с впити в меча пръсти. Не знаеше какво да прави. Видя как един от хората на Жерар полита към нея с дива ярост. Извика и насочи меча си към него. Някой се опита да я предпази, но тя го изпревари. Врагът падна прободен от острието на Мелизанда. Очите на врага се разшириха, вперени в нейните. Издъхна така, с отворени очи. И след смъртта му в тях се четеше учудване.
Ужасеният стон заседна в гърлото й. Не биваше да показва колко е потресена.
Вдясно от нея Филип крещеше:
— Заповядай да отстъпим! Трябва да те отведем на безопасно място! Остави Жерар да превземе крепостта.
— Никога! — извика Мелизанда и осъзна, че сълзите й отново напират. Жерар беше предал всички и бе убил баща и! Коварството му беше довело до толкова много кръв. Той се стремеше към власт на всяка цена.
Гастон Орлеански се приближи до Филип и се опита да помогне.
— Трябва да отведем графинята! Сега тя е господарката. Виж как я следват хората. Трябва да я спасим!
— Единственият изход е да се предадем! Опитахме всичко. Те ни превъзхождат.
Гастон беше по-възрастен и по-мъдър от Филип. Бе видял и преживял много тежки битки. Той се приближи още повече до Филип, стараейки се Мелизанда да не чува разговора, но не успя.
— О, боже, не виждаш ли, че Жерар иска да убие това дете! Тогава всичко ще е негово. Трябва да я спасим.
— Да я убие? — като ехо повтори Филип и тръсна глава. — Не, той я желае, точно толкова, колкото и земята. Трябва да се предадем и тогава той няма да посмее да я убие.
— Но ако тя продължи да се сражава… — Гастон й хвърли бърз поглед и млъкна.
Мелизанда прехапа долната си устна, за да прикрие страха. Осъзна, че са обречени.
Хората я бяха последвали, но неприятелят ги превъзхождаше. Сега забеляза и нова опасност. Тя, Гастон и Филип бяха отрязани от останалите.
Погледна към Жерар. Стана й мъчно — та нали бяха роднини! Той и баща й бяха втори братовчеди. Толкова години Жерар се бе ползвал от щедростта му. Въпреки това го уби.
Нов прилив на омраза лумна в погледа й.
Жерар беше едър като баща й, висок и мускулест, но малко по-възрастен. Устните му винаги бяха презрително свити и това често я плашеше. Усмивката му я безпокоеше още от дете, затова мразеше да го целува по бузата, когато това се налагаше. Правеше го бързо и се отдръпваше.