Сега разбра, че вътрешното й чувство не я е лъгало.
Искаше й се да вие и скимти при вида на триумфа, изписан на лицето му.
Стресна я настъпилата тишина. Нямаше викове и дрънчене на оръжие.
Всички бяха замрели, вперили очи в нея и Жерар. Гледаха и чакаха.
Изправен на белия си жребец, Жерар се усмихваше тържествуващото.
— Предай ми детето, Филип. Сложете оръжие и сте свободни.
— Ти уби баща й с измама, нима очакваш да ти предадем едно безпомощно дете? — възпротиви се смело Гастон.
Жерар посочи Мелизанда.
— Това безпомощно дете вдигна оръжие срещу моите хора и вече уби едного. Освен това забравяш най-важното: просто нямате избор!
— Нима искаш още кръв, нима това не ти е достатъчно? — извика внезапно Мелизанда.
Беше видяла обезобразеното тяло на баща си на земята и сълзите отново рукнаха от очите й. Опитваше се да не гледа на там, но този път не успя. В момента й беше все едно дали ще умре. Трябваше да избоде очите на предателя.
Тя смушка с пети коня си.
Постъпката й беше детинска, но така и така всичко бе загубено. Тя беше добър ездач, по-добър от врага си. Стигна го с един скок на коня. Всички зяпнаха от удивление. Яростта и мъката й даваха сила. Тя се хвърли от своето седло върху Жерар и успя да го събори. Той изруга гневно. И от двете страни на бойното поле се чуха смаяни възгласи. Това момиче успя да повали могъщия воин!
Мелизанда впи нокти в гърлото му и гневно започна да го души.
— Помогнете ми, дявол да го вземе! — извика Жерар.
Той я гледаше слисан. Мелизанда го удари отново, но в това време, някой я сграбчи за ръцете и успя да я отдели от предателя. На лицето на Жерар липсваше обичайната презрителна усмивка. То беше опръскано със собствената му кръв. Избърса се озлобен.
— Ще ми платиш за това, скъпа ми братовчедке — обеща й той. — Нещастна малка вещица!
Жерар с усилие успя да се изправи. Пречеше му тежката ризница, която го притискаше към земята.
— Убийте всички — заповяда на хората си. — Да не остане нито един жив от тази пасмина.
— Ти се закле, че ще ги освободиш, ако се предам — извика Мелизанда.
Кафявите му очи й хвърлиха бърз поглед, изпълнен с подигравка. Усмихна се.
— Сега няма да се пазарим, малка проклетнице. Ти сама се хвърли в обятията ми. Всички да минат под ножа! Всички! — Той я посочи с пръст. — А ти ще се научиш да ми се подчиняваш, иначе те чака бавна и мъчителна смърт.
— Няма да посмееш. Кралят ще те обезглави!
— Ще видим! — Той я сграбчи за косата и я привлече към себе си. Беше по-силен. Преди момичето да се усети, той я метна на коня си и сам скочи на седлото зад нея.
— Хубаво дете! — подигра се той. — А може би трябва просто да те оставя на датските си приятели? Дали ще те оставят да пораснеш, или ще предпочетат да се забавляват с теб веднага? Мисля, че не са свикнали да чакат. А и каква е разликата между хубавата жена и сладкото дете? — той отново се засмя. Баща ти не пожела да те даде на мен или някой от синовете ми. Все ми е едно дали си жена или си още дете. — Жерар повиши глас: — Всички сте свидетели, че момичето е мое! — извика той триумфално. — Бъдете свидетели — момичето е мое и крепостта е моя!
Внезапно настъпи тишина. Мъртва тишина, изпълнена с очакване.
Мелизанда усети как земята се залюля под нея. Ръцете на Жерар, които я притискаха здраво, й пречеха да се обърне. Въпреки това беше сигурна, че нещо става.
Земята се тресеше от конски тропот. Приближаваха конници.
След миг ги видя на хребета. Той беше начело.
Яхнал черния си жребец, Конар Мак Олаф препускаше към тях. Човек и живото бяха изваяни като древна статуя, устремени напред. Мъжът седеше на седлото гордо и естествено. Падащият плащ подчертаваше широките му рамене. Отдолу се виждаше желязната ризница, която предпазваше гърдите му. Върху нея проблясна самотен слънчев лъч, пробил тъмните облаците.
Носеше островърх шлем със сребрист цвят. Под него се виждаха само проблясващите очи и брадичката, от която струеше воля и устременост. Изглеждаше ядосан.
Очите му искряха зад шлема. Бяха изключително красиви — дълбоко сини като безоблачно лятно небе, сини като безбрежния океан. Синьо, което пронизва и търси, което преценява и завладява. Очи, които забелязваха всичко и умееха да го преценят.
Момичето потръпна, когато той спря на петдесет стъпки от нея. В този момент се страхуваше повече от него, отколкото от Жерар. Да, убиецът на баща й бе жесток, но не притежаваше тази огромна сила на характера. Викингът излъчваше нечовешка мощ, която завладяваше, покоряваше и пречупваше всяка съпротива.