Сега, пред тялото на мъртвия си баща, тя можеше да изплаче на воля сълзите, които толкова дълго беше сдържала. Заплака с глас, без да се интересува кой я гледа. Коленичи пред убития и го докосна.
Смъртта сякаш не беше го променила, но на допир беше скован и леденостуден.
— Не! — проплака Мелизанда. Сълзите й потекоха по вкочанените му ръце. Тя отново почувства допира на мъртвата плът. Опита се да избърше сълзите си. Не можеше да повярва, че вече го няма. Тя искаше да чуе отново гласа му, смеха му. Чак сега осъзна колко кратък е животът, колко уязвими са хората. Сега беше съвсем сама на този свят. Плачеше, прегръщаше най-любимия си човек и се опитваше да го стопли в прегръдката си. Покри го с тялото си, за да му вдъхне от своя живот.
Внезапно някой нежно, но силно я прегърна. Мелизанда се опита се да се освободи, но нямаше сили. Гледката на мъртвия й баща, изстиващото под ръцете й тяло, я бяха довели до пълна изнемога. Не можеше дори да се изправи сама.
Усети, че някой я повдига. Озова се срещу дълбоките сини очи на викинга. Той беше отмъстил за смъртта на баща й, но сега искаше да заеме мястото му.
— Остави ме! — помоли тя.
— Не можеш да го последваш. Ти трябва да живееш! — промълви топло Конар.
Сълзите й отново потекоха.
— Стига! — Той нежно повдигна главата й и тя усети твърдостта на гърдите му до себе си. — Зная, че мъката ти е дълбока, но времето ще те излекува.
— Никога! — прошепна тя.
Той я понесе нанякъде. Не разбра къде. Само усети, че напускат параклиса. Хората правеха път на викинга, който я носеше на ръце.
Навън вече беше тъмно, а от смъртта на баща й я деляха само няколко часа. Той вече изстиваше. И се сковаваше. Мъртъв…
Отново я разтърсиха ридания. Пръстите на Конар погалиха лицето й и се опитаха да отмахнат мокрите кичури от бузите й. След малко той я постави в едно дълбоко кресло пред огъня в голямата зала.
Беше тихо, макар че имаше много хора. Мелизанда ги виждаше от мястото си. И Регвалд беше тук. Очите му бяха изпълнени с болка. Червенокосият приятел на викинга стоеше редом с Филип, Гастон и другите й воини.
Червенокосият се приближи с чаша вино. Конар коленичи пред Мелизанда, взе чашата и я сложи в ръцете й.
— Изпий това. Ще ти помогне.
— Нищо не може да ми помогне.
— Само времето.
Тя изпи чашата до дъно. Наоколо цареше гробовна тишина. Мелизанда чувстваше топлотата и силата на мъжа пред себе си. Той я наблюдаваше как пие виното. Не й беше за първи път. Дори като малко дете й наливаха по малко по време на ядене.
Виното й подейства. Беше силно, баща й го донесе от Бургундия. При мисълта за това очите й се изпълниха със сълзи. След моментното отпускане почувства отново сковаващата болка на скръбта.
Мелизанда се вгледа в хладните, изпитателни сини очи на непознатия, който сега ръководеше живота й.
— Намерихме документите на баща ти — съобщи й той. Изчака реакцията й, но тя не помръдваше.
— Там има сватбен договор с неговото съгласие. Искаш ли да го прочетеш?
Мелизанда замря. Не можеше да повярва. Нима баща й е искал да я омъжи за този човек? Той винаги й беше обещавал, че тя сама ще си избере съпруг.
Обхваналото я вцепенение й попречи да отговори. Почувства се предадена. И баща й, както всички останали, се съмняваше в умението й да управлява сама.
Разбра, че няма изход. Не можеше да се остави да я манипулират и в бъдеще. Нямаше да се подчинява на този викинг. Ще избяга.
Изправи се, въпреки че краката едва я държаха. Зарадва се, че дори и на тези години, беше по-висока от някои мъже.
Но не по-висока от Конар. Той беше най-високият мъж, когото познаваше.
Не се страхувам от него, опита да увери сама себе си тя.
— Няма нужда да преглеждам документите — отвърна студено. — Ще изпълня волята на баща си!
Конар се приближи отново към нея. Сините му очи не се откъсваха от лицето й.
— Ще се оженим в параклиса.
— В параклиса?
— Да, Мелизанда. Всичко трябва да бъде както му е редът. Пред бога и пред хората.
— Но там изстива тялото на баща ми!
— Точно затова. Трябва ли ти време да се съвземеш?
— Не мисля, че имаме време — промърмори Регвалд.
Викингът се обърна към него.
Регвалд продължи, поглеждайки към Мелизанда:
— Едва ли трябва да оставяме Мелизанда сама с мъката й.
— Защото ще избяга, така ли? — попита викингът.
Регвалд не отговори. Конар се усмихна и поклати глава.
— Никой не е успял да избяга от мен. Регвалд. Аз съм по-бърз от другите, ще се увериш. Тя трябва да реши сама. Отново те питам Мелизанда, нуждаеш ли се от още време?