Нямаше да се остави да го командва собствената му съпруга, която беше още дете.
Да, тя е красива и виолетовите й очи закачливо се усмихваха на хубавия младеж.
— Мелизанда заминава утре, Регвалд! — повтори той. — Искам да останеш в крепостта. Нужен си ми тук.
— Но…
— Вие, млади приятели, й се подчинявате твърде много — обърна се той към Филип и Гастон, които го гледаха в очите. — Няма по-мила, грижовна и умна от леля ми, уверявам ви. Тя ще се грижи добре за Мелизанда. Там ще бъде на сигурно място, както ме помоли Регвалд. Иначе всичко ще е загубено. Утре потегля.
Той се обърна и напусна залата. Всички разбраха, че отива при Мелизанда. Тя се беше заключила в стаята на баща си.
Подвоуми се, а след това изруга високо. Удари с рамо вратата. Тя се разтресе, но не поддаде. Знаеше добре, че всички в залата чуват какво става.
Нямаше друг изход, освен да разбие вратата. Отново се засили и я блъсна. Усети, че при следващото усилие ще успее. Мелизанда извика.
Вратата се разклати и се отвори. Мелизанда се беше скрила зад голямото легло и той видя, че се готви да бяга. Беше се наметнала с плащ и носеше торба.
Конар разтърси глава. Това момиче беше трън по пътя му, божие наказание.
— Знаеш ли къде си тръгнала?
— Навън — прошепна тя. — Ще се върна, когато си отидеш. Аз съм графинята на тази крепост.
— Утре заминаваш за Ирландия!
— Никога!
— Заминаваш! — Той тръшна счупената врата зад себе си и седна пред нея, сложил ръце на главата си.
— Какво правиш?
— Ще те пазя до утре. При първи петли ще се качиш на един от корабите ми, дори ако трябва да те занеса на рамо. Ще пътуваш, без да създаваш неприятности, или ще те завържа за мачтата. Няма да се поколебая. Престани да ме предизвикваш.
— Няма да го направиш. Ще викам. Моите хора ще се вдигнат срещу теб.
— Почакай и ще видим кой кого ще слуша.
Конар си помисли, че е крайно време тя да се предаде.
Обаче не позна. Въпреки късния час те дълго стояха неподвижни един срещу друг. Минаха часове, преди тя да остави чантата си и още толкова, преди да се подпре на стената от умора.
През нощта той беше задрямал за малко, но усети как тя се опитва да се промъкне покрай него.
— Ела тук! — извика той.
Тя се върна и отново седна до стената.
— Моля се да умреш от бавна смърт и боговете да те изгонят от полетата на Валхала.
— Може и това да стане, но след време. Аз съм добър воин.
— Но не си всесилен.
— Вярно. Никой не може да накара магарето да замълчи.
— Ще ми платиш за всичко.
— Графиньо, и досега ми струваш твърде скъпо.
— Не искам да замина.
— Вече е решено.
— Промени решението си.
— Никога. Не мога да дочакам утрото.
— Няма да замина.
— Ще заминеш, все едно по какъв начин.
Когато слънцето наближаваше зенита си, Конар стоеше и наблюдаваше отплаването на четири от своите кораби. Той се усмихна и поклати глава.
Мили боже, волята й е от желязо. Но все пак Мелизанда отплава.
Представи си как сега хората му развиват памучния чаршаф, в който я бяха увили, за да я качат на кораба.
Тя толкова му се присмиваше, че е викинг, но по ирония на съдбата Конар беше използвал ирландското си упорство, за да пречупи волята й.
Засмя се. Спомни си как се почувства, когато я видя с момъка до кладенеца. Потръпна и се замисли как ли ще изглежда, когато я види отново.
Какво ли ще му кажат хубавите виолетови очи?
ГЛАВА ДЕВЕТА
Лятото на 884 г. На път за Есекс
Конар беше застанал с лице към вятъра. Обърна се, когато чу брат си да вика:
— Бряг на хоризонта!
Брайън беше тъмнокос и зеленоок младеж. По време на пътуването бе загорял от слънцето и това му отиваше. Пътуването на изток беше приятно и непрекъснато имаха попътен вятър.
Пред тях вече се виждаше английският бряг. Кралят на Англия, Алфред от Есекс, и брат им Ерик се бяха съюзили и заедно бяха победили датчаните. Сега и двамата се радваха на относителен мир.
Конар очакваше с нетърпение срещата с близките си, но постъпката на Мелизанда го беше вбесила. Въпреки че беше получила известие за пристигането му, тя вместо да го чака в Дъблин, беше заминала на гости на Ерик.
Конар едва сдържаше гнева си. Никой не можеше да го ядоса така, както Мелизанда. От последната им среща бяха минали години.
Когато я видя за първи път и се ожениха, той наистина искаше да я остави да порасне, но никога не беше и помислял, че раздялата ще е толкова дълга. Мелизанда беше успяла да стои далече от него почти през цялото време.
Не можеше да предположи, че тя ще подчини собственото му семейство на волята си.