— Опасно за кого? Аз съм наследница на тази земя, аз трябва да се грижа за хората там и да я пазя, а Конар ме заточи чак отвъд морето!
— Това не е заточение — увери я кралят на Дъблин, но от този момент започна да я цени още повече. — Просто обстоятелствата го налагат. Ти скоро ще се върнеш в къщи — обеща й той. — Вече си пораснала. След време ще имаш синове, които ще те наследят и когато Конар го няма, ти ще управляваш земята, на която толкова много държиш.
При тези думи Мелизанда пребледня. Не можеше да каже на човека, който се отнасяше е нея като роден баща, че последното нещо, което би си пожелала, е да има деца от Конар. Спомняше си само студения син огън в очите му през онази нощ, когато лежаха с часове един до друг; респекта и възбудата, които й вдъхваше.
Тогава Конар беше прекарал нощта при любовницата си и затова се прибра късно.
Тя мислеше, че викингът иска да се върне сам във Франция, за да продължи да живее със стройната блондинка, гадателката, без да го е грижа за нея.
Мелизанда не познаваше всички страни от характера на Конар, но в едно беше сигурна. Той с железен юмрук ръководеше живота й. Тя прекарваше половината от деня да го мрази и в най-смелите си сънища го побеждаваше в отрит двубой с меч в ръка, а той на колене я молеше за пощада.
Откакто срещна Грегъри обаче, реши, че би пощадила Конар, ако се съгласи да анулира брака им. В мечтите си тя виждаше как се завръща победоносно във Франция с Грегъри и двамата живеят щастливи заедно, грижейки се за хората и земята според заветите на баща й. Понякога се чувстваше виновна, защото семейството на Конар, макар че следеше с орлов поглед всяка нейна стъпка, я обграждаше с внимание, превръщайки заточението й в удоволствие. Разбира се, тя не можеше да замине за Франция направо от Дълбин. Това беше невъзможно. Но откакто получи писмото на Конар и реши да дойде тук, все мислеше как да намери начин да се върне в родината си.
Жената на Ерик, Рианон, беше русокоса красавица, много внимателна, грижовна и забавна. Мелизанда криеше от нея чувствата си към Конар и внимаваше да не каже лоша дума за него. Рианон й даваше пълна свобода. Гостенката прекарваше голяма част от времето си с Дария, която имаше буен характер като братята си, но въпреки всичките си лудории се ползваше с доверието им. Мелизанда намери в нея най-добрия си приятел.
Напускайки Франция, тя загуби и всичките си приятели. Мари де Трес остана на френския бряг, Регвалд също. Той й липсваше много, макар тя да го смяташе за тираничен настойник. В родината останаха и Филип и Гастон. Мелизанда редовно им пишеше, но откакто пристигна при Ерик, нямаше отговор. Сигурно писмата не се препращаха от Дъблин.
Мелизанда избягваше компанията на Ерик. Това не беше трудно, защото тук всички непрекъснато вършеха нещо. Рианон бе прекрасна домакиня, Дария също кипеше от деятелност. Крепостта приличаше на кошер. Тук, на морския бряг, процъфтяваше оживена търговия. Постоянно пристигаха и отплаваха кораби. Мелизанда се занимаваше и с малкия син на Ерик, Гард, и с бебето Алеана, дъщеря му. А и винаги имаше някаква работа в двора на крепостта.
Мелизанда харесваше и Мергуин. Мъдрият старец я очароваше. Той беше висок и много слаб, почти съсухрен. Наметката му вечно се вееше на вятъра заедно със сребристобялата му коса, а брадата му стигаше до коленете. В очите му се четеше мъдрост. Цветът им беше почти сребрист като на косата му. Тези очи виждаха и разбираха всичко.
Той често я поглеждаше с неодобрение, но въпреки това Мелизанда го харесваше. От време на време я порицаваше и предупреждаваше да не върши глупости, но двамата често разговаряха за историята на Ейре, на Англия и дори за нейната родина. Разговаряха и за бъдещето. Мергуин й напомняше за Регвалд и чрез него тя се чувстваше свързана с родината си. Единствен старият гадател не намираше приятелството й с Грегъри за невинно.
— Отново повтарям, милейди — каза Мергуин твърдо, — той е тук.
Грегъри се намръщи и отмести поглед от внезапно пребледнялата Мелизанда към Мергуин. Извади краката си от водата и се усмихна любезно.