Мелизанда вече запасваше меча си.
— Не прави това! — предупреди я съветникът.
— Трябва! — беше отговорът. В гласа й имаше нотка на отчаяние, очите й бяха широко отворени и в тях бушуваха силни чувства.
— Не… — започна той отново, но тя се отскубна от ръцете му — Мелизанда!
Графинята изтича към кулата.
— Мелизанда!
Викът му се понесе във въздуха и върналото се ехо сякаш го упрекна.
Безполезно беше. Нямаше я. Регвалд тръгна към кулата, която бе най-високата точка на крепостта. Долу се виждаше дворът, стената и външните бойници, полето пред портите и морето.
След десет минути тя се появи пред портите и сърцето му подскочи. Мелизанда яздеше Воин. Облечена беше в позлатената ризница както преди години.
Регвалд виждаше как викингите изтегляха корабите си на брега. В далечината се открояваше и водачът им с островърх боен шлем. Сега извеждаха конете. Величественият Тор, огромен и мускулест, подвижен и пъргав като господаря си, беше начело.
Не се чуваха команди. Воините на викинга бяха готови, строени в прави редици, тръгнали на ръкопашен бой или яхнали оседланите коне.
В този момент сражението започна.
Регвалд преплете пръсти в очакване. Мелизанда също беше на бойното поле. Твърде далеч от новопристигналите тя се биеше, размахвайки високо меча си. Командваше войските си да се прегрупират. Датчаните и техните вероломни френски съюзници бяха хиляди, защитниците на крепостта — само стотина. Превъзходството беше десетократно.
Регвалд беше чул, че още хиляди нашественици прииждат насам. Говореше се, че искат да обсадят Париж.
Но днес те бяха тук, не в Париж. Мелизанда бе прегрупирала воините си. Чуваха се викове. Тя се опитваше да върне хората обратно зад стените на крепостта. Стражата бе подготвена и огромни казани с вряща лой се виждаха на стената, за да се излеят върху завоевателите, ако се опитат да ги последват.
Вратите се отвориха и защитниците, начело с Мелизанда, се втурнаха в крепостта.
— Изливайте! — заповяда Филип на стражите от външните бойници.
Регвалд затвори очи. Чу викове на агонизиращи хора. Първите нападатели попаднаха под врящата мазнина.
Ужасена от писъците, Мелизанда се закова за миг. Но малко по-късно Регвалд я видя вече в двора на крепостта, заобиколена от своите хора. Изглеждаше пребледняла, но решително изправена на гърба на Воин.
Той знаеше, че тя мрази войната. Мрази битките, цялата тази касапница. Беше видяла всичко това, в деня, когато убиха баща й и оттогава искрено желаеше мир.
Но какво ще стане, ако загубят?
Никой не можеше да предвиди докъде ще стигне жестокостта на датчаните. Те ще грабят и плячкосват, ще убиват и ще изнасилват и с всички ще бъде свършено.
А след като нашествениците се наситят на плячката си, земята и крепостта ще принадлежат на Жофроа.
Съдбата на Мелизанда ще бъде страшна.
Но ако спечели викингът?
За графинята ще бъде още по-зле, но народът ще живее, крепостта ще оцелее. О, боже, независимо от нейната съдба, за хората ще бъде по-добре днес да победи викингът. Няма да има грабежи, кражби и изнасилвания; няма да има убийства. Мелизанда знаеше това и би го приела независимо от цената.
— Момичето! — чу се вик зад стените. — Предайте графиня Мелизанда и ще имате мир!
От кулата Регвалд виждаше ясно всичко! Викаше самият Жофроа. Той преследваше Мелизанда, но стражите го държаха далеч с врящата лой. Мъжът пришпорваше коня си и лицето му беше изпълнено с ярост. Опитваше се да спре хората на Мелизанда, преди да са се скрили зад здравите крепостни стени и подканяше воините си да щурмуват крепостта.
Някои щяха да загинат, но останалите щяха да превземат твърдината.
Мелизанда и Жофроа, нейният враг, бяха на двайсет стъпки един от друг. Разделяше ги каменната стена.
Положението оставаше критично. Портите още не бяха затворени и укрепени. Заплахата от врящата лой нямаше да удържи дълго Жофроа и воините му. Те бяха на една крачка от плячката си.
— Жофроа е след теб! — извика Филип на графинята, задържайки коня си. — Мръсно копеле! Постъпва като баща си!
Мелизанда не виждаше войските извън крепостните стени, както ги виждаше Регвалд, но чуваше добре бойните викове и тропота на конете, нетърпеливи да препуснат. Все повече нападатели се събираха до самите стени. Скоро те можеха да разбият вратите и никой нямаше да спре многобройните пълчища.
— Крепостта ще падне! — прозвуча отвън нова заплаха. — Всички ще загинете! — заканваше се Жофроа. — Победата е наша! Ние сме по-силни!