— Кои е тук?
— Конар Мак Олаф — избърза да отговори Мелизанда.
— Нейният съпруг — добави внимателно Мергуин и се поклони ниско на Грегъри.
Мелизанда махна с ръка и се опита да обясни.
— Всъщност не съпруг, а настойник.
— Братът на Ерик? — учуди се Грегъри.
Мелизанда бавно пое въздух, задържа го и после издиша.
— Няма от какво да се страхувам — каза тя, гледайки Мергуин.
— О, разбира се! — възкликна Мергуин с усмивка. — Милейди не се страхува от нищо, нали така?
Мелизанда стисна зъби, без да сваля очи от него.
— Точно така — увери го тя. Не, не се страхува, повтори си отново сама. Само беше силно разочарована и ядосана. Конар толкова решително се отърва от нея и я изпрати далеч от дома й. И сега, когато най-после тя се радваше на малко свобода, той се появяваше отново. Е, добре, тя не е вече дете. Той не може повече да й заповядва. Тя ще се срещне е него, когато сама пожелае.
— Надявам се, че се прибирате в крепостта — предположи Мергуин притеснено. — Сигурен съм, че корабите вече са пристигнали и съпругът ти ще се зарадва, ако го посрещнеш.
— Не виждам защо трябва да бързам.
Грегъри стана, погледна я, но си личеше, че е учуден.
— Навярно…
— Навярно какво? — извика тя. — Мергуин, ако искаш можеш да отидеш и да го посрещнеш. Предай му поздравите ми, а аз ще се прибера след малко. Аз… — тя замълча за миг и потръпна при мисълта, че пристигна тук под лъжлив предлог и че Конар е дошъл специално за нея.
Ако преди години я бе оставил у дома й, както тя желаеше, сега нямаше да се налага да я търси.
— Ще предам на Конар извиненията ти и ще му кажа, че скоро ще се присъединиш към него — каза Мергуин. — Много скоро!
— Аз не искам… — започна Мелизанда, но Мергуин си беше тръгнал. Тя разбра, че за него няма значение какво мисли тя. Той беше служил вярно на Ард-Рий, след това на дъщеря му и съпруга й. Щеше да служи вярно и на Конар. Той очакваше Мелизанда да се вслуша в съвета му.
Въздъхна дълбоко, гледайки след отдалечаващия се старец. Обзе я безпокойство. Трябваше да го последва. Не! Тя няма да се върне в крепостта. Не иска да вижда Конар. И няма да се крие зад извиненията на гадателя.
С цялото си сърце съжали, че не успя да избяга от викинга през всичките тези години.
Никога не намери такава възможност. Искаше да се върне като господарка на земята си, при своето наследство.
Грегъри все още стоеше, бос и смешен, гледайки я покорно. Младото му лице беше хубаво и открито.
— Мелизанда, ти ми каза, че със съпруга ти почти не се познавате и че той не те иска. Сега мисля, че трябва да отидеш при него. Само ще влошиш положението си. Длъжна си да си с него, нали си негова съпруга.
Тя се приближи към Грегъри, поклащайки отрицателно глава. Постави ръце на раменете му. Търсеше в него опора. Тя изпитваше топли приятелски чувства към този младеж.
— Може би не трябва да се връщам! — каза тя твърдо и с нотка на отчаяние.
— Но…
— Да, женена съм за него, но това беше единственият начин да спася крепостта си. Току-що бяха убили баща ми, враговете ни превземаха замъка. В последния момент пристигна Конар — силен и непобедим. Помощта му ни беше нужна, но веднага след женитбата се разделихме. Аз бях много млада. Никога не сме били наистина мъж и жена — сподели тя откровено. — Той ми е закрилник, нищо повече. Сега нещата се промениха. Аз съм достатъчно голяма, за да реша сама. Имам прекрасна земя, Грегъри. И тя е моя, не негова. Може би…
Младият благородник въздъхна измъчено. Тя видя страстта в очите му. Дали иска нея или богатото наследство, не й беше ясно, но мигът беше прекрасен. Земята миришеше упойващо на цветя и треви, ромоленето на потока сякаш възпяваше живота. Устните на Грегъри бяха толкова близо до нейните.
Мелизанда се наклони леко напред и, все още неуверено, какво прави и какво иска, докосна устните. Неговите бяха нежни и податливи. Тя не чувстваше никакво желание, само нежна топлота и все пак беше прекрасно. Внезапно той погали раменете й, бузата й, повдигна лицето й към себе си и отново я целуна.
И тогава тя чу името си и в миг се почувства заобиколена от ледена стена.
— Мелизанда!
Гласът беше строг и язвителен. Не трябваше да се обръща, за да почувства студенината на човека, който я зовеше. Обзе я ужас.
Едно беше да отиде при него, когато реши. Друго бе той да я завари в такова положение, когато дори не бе виновна за току-що случилото се.
Конар стоеше зад нея. Тя не се обърна.
Грегъри го гледаше. Полека се отдръпна от нея. Тя едва не падна. Видя широко отворените очи на младежа, изпълнени със страхопочитание и ужас. Слисана наблюдаваше как Грегъри коленичи на няколко стъпки от потока с ниско склонена глава.