— Милорд! Простете ми.
После бързо се изправи и най-сетне Мелизанда посмя да се обърне.
Там стоеше Конар.
Това я учуди. Очевидно, той не можеше да дочака тя да отиде при него — не й се вярваше, след толкова много време. Викингът яздеше Тор и бе облечен с яркочервена мантия е емблемата на баща му, а дръжката на меча му беше украсена с келтските кръстове на Ейре. Стоеше мълчалив и застинал, втренчил в тях пронизващосините си очи, изпълнени е огън и лед.
Не се страхувам от него, прошепна Мелизанда сама на себе си. Тя бе обидената и пренебрегнатата. Държаха я насила далеч от дома й. Викингът си живееше както си иска, без дори да се сети за нея. Тя не му дължеше нищо. Реши, че сега е моментът да му поиска анулиране на брака.
Навлажни устни, ужасена от силната уплаха на Грегъри. Вярно, че Конар изглеждаше твърде заплашителен така на коня си, твърд и неумолим като излят от желязо. Тя преглътна е мъка, повтаряйки си, че никога повече няма да му се подчинява.
— Ето те и теб! — подхвърли небрежно тя, решена да го уязви. Не беше направила нищо лошо.
Конар подкара жребеца си към водата. Грегъри се опитваше да извади меча си от ножницата, но преди да успее, Конар беше насочил своя към ръката му.
— Хвърли го, момче.
— Не го наранявай! — помоли Мелизанда, но викингът я погледна строго и за неин ужас гласът й замря в гърлото.
— Не, няма да го нараня. Не се бия с хлапаци.
Грегъри отново застана на колене и целуна ботушите на Конар:
— Благодаря ви, милорд. Аз…
— Грегъри! — възмути се Мелизанда от покорството му.
— Е, Грегъри. Тя мисли, че си готов да умреш за нея. Но аз не бих убил роднина на брат си заради глупостта на една жена. Прибирай се в крепостта, момче. Веднага!
— Милорд! — Грегъри чевръсто се изправи.
Мелизанда видя колко бързо може да бяга той. Изхвърча като стрела към коня си, скочи отгоре му и бързо изчезна от погледа й.
Тя остана сама с Конар, своя съпруг, този непознат, който й налагаше волята си.
Той я гледаше твърдо и изпитателно. Потта, която се стичаше преди малко на тънка струйка по гърба й, сега потече като река. Тя не помръдна и само го гледаше със същия студен поглед, който бе втренчил той в нея. И двамата мълчаха. Мелизанда чуваше ромона на водата, шепота на листата и тревите. Тук беше толкова красиво. Във въздуха цареше сладко спокойствие. Малки камъчета преграждаха пътя на водата. Една птичка запя наблизо, ала Конар продължаваше да мълчи.
— Е? — отрони се най-после от устата му.
Мелизанда се опря на едно дърво и се опита да спре треперенето си.
— Какво, милорд?
Той слезе от коня. Приближи се към нея и тя осъзна, че няма накъде да бяга. Подпряна на дървото, не можеше да отстъпи нито крачка назад.
— Нима не знаеш колко ми е неприятно, че си избягала чак в Англия, за да не ме срещнеш. И сега, вместо да ме посрещнеш като всички останали и да се опиташ да ме омилостивиш, тебе те няма.
Мелизанда забеляза как пулсират вените на шията му. Да, тя е глупачка. Досега нищо не бе постигнала, предизвиквайки го.
Но преди беше още дете. Сега не можеше да позволи да й заповядва.
— Милорд, надявам се да ми простите — отговори тя спокойно с високо вдигната брадичка, — но не можех да се подчиня на заповедите ви. Преди години вие ме изпратихте тук, увита в чаршаф. Затова не повярвах, че искате да ме видите.
— Повярвай ми — промълви той заплашително, — бих искал да те видя вързана в чаршаф и сега.
Мечът му проблясна светкавично и се насочи към гърлото й.
— Всеки мъж би се почувствал оскърбен от поведението ти. Ти не само ме предизвикваш, но се опитваш пред очите ми да съблазниш едно бедно момче в гората.
Мелизанда спря да диша, чудейки се дали не е отишла твърде далеч и дали той няма да я промуши. Най-после пое бързо въздух, търсейки да открие в очите му някакво чувство. Беше го засегнала.
Тя допря пръст до меча и го отдалечи от себе си.
— Значи много мъже биха се оскърбили? А ти не ме ли обиждаше толкова пъти? Сега се учудваш, че не се хвърлям в краката ти за прошка? Не ти е приятно, че семейството ти ме харесва и твоите близки са ми приятели? Трябва да моля за прошка, защото не треперя от страх. От какво да се страхувам? Как ще ми отмъстиш? Ще ми откраднеш земята и всичко което притежавам? Ти вече си го сторил.
— Внимавай, Мелизанда!
— Е, добре. Но ако ми прережеш гърлото, няма да ти е от полза. Умра ли, наследството ми ще отиде у най-близкия роднина на баща ми.
Той прибра меча си и продължи да я гледа студено.