— Не мога да повярвам, Мелизанда. Времето не е променило лошите ти маниери.
Искаше й се да не е притисната между дървото и него. Близостта му спираше дъха й. Обземаха я същите противоречиви чувства, както през нощта, когато се срещнаха за последен път. Той я вълнуваше и плашеше едновременно.
Опита се да се измъкне. Повдигна вежди.
— Ти ме остави на грижите на семейството си, докато порасна. Е, сега вече съм голяма.
— Да, наистина. Жалко, че не бях тук да се порадвам сам на израстването ти!
Ръцете му се опряха в дървото зад нея. Тя усети, че краката й се подкосяват. Опита се да се освободи.
— Всички те чакат в крепостта.
— Не е вярно — каза той. Приближи се още една крачка. Премести ръката си по-близо до главата й. Мелизанда откри, че иска единствено да избяга. Желанието й, да го победи се изпари, но успя да се овладее и да срещне очите му.
— Мисля, че мястото ми е до теб. Ти си моя жена. Запомни това, Мелизанда. Така и ще бъде отсега нататък.
Тя овлажни устните си и отклони поглед, усетила отново вълните на възбудата по гърба си.
— Но това е само един формален брак. Той не значи нищо.
— Напротив, значи всичко. Много скоро ще го научиш.
— Е да, за тебе той е твърде важен. Крепостта…
— Ти си само едно глупаче, любов моя. Съобразих се с чувствата ти. Това, че не ме харесваш…
— Да не ви харесвам, милорд? Колко меко казано! Аз ви мразя — заяви тя студено.
— Прости ми, Мелизанда, че не разбрах дълбочината на чувствата ти. Искам само да знаеш, че единственото, което спаси това момче одеве, бе младостта му. Едва удържах меча си.
Страстта и гневът му я уплашиха, не толкова за себе си, колкото за Грегъри. Тя искаше приятелят й да я защити от Конар, но сега се страхуваше. Съпругът й беше по-възрастен, по-твърд и с голям опит. Той беше смел воин, обигран в безброй битки — твърд като желязо и много ловък.
— Нищо не се е случило между нас с Грегъри! — прошепна тя сърдито. Искаше й се да му изкрещи. Изведнъж й хрумна изход. — Ако наистина си толкова загрижен за мен, моля те да анулираме брака си. Бъди сигурен, че…
— Значи нищо не се е случило? — запита той намръщен.
— Нищо! Ако поискаш, Грегъри ще се закълне пред бога. Той е християнин и благородник.
— Моите поздравления! Виждам, че това момче притежава всички качества, които ми липсват!
Не й хареса студенината в гласа му. Личеше, че е вбесен.
— Ако не ми вярваш, говори с него.
— Нямам намерение да говоря с бедното влюбено хлапе.
— Ако имаш някакви съмнения…
— И да имам съмнения, сам ще ги разсея, скъпа.
Боже, той вече почти я докосваше. Сега й се искаше да беше останала в къщата на Ерик, заедно със семейството му, за да се срещнат сред много хора. От тялото му се излъчваше жизненост и топлина. Усещаше дъха му, виждаше яростта в очите му…
Имаше и някакво напрежение в самия него. Стоеше почти неподвижно. Не я докосваше, не посягаше към гърлото й, не я заплашваше и не я удряше. Тя го гледаше в очите и чувстваше взаимното привличане и същевременно яростта му.
Гръбнакът й се вдърви и не можеше да проговори.
— Значи бракът ни бил само формален, така ли? — Гласът му звучеше меко. Чак сега Мелизанда осъзна, че Конар я е чул да казва на Грегъри, че изобщо не се смята свързана с него. В този момент единствено дървото я спаси да не падне. Не можеше повече да издържа на близостта му. Присъствието му я възбуждаше, Искаше й се да крещи, дори да го удари.
— Не е възпитано да се подслушват чужди разговори.
— Бракът е недействителен и аз съм само твой настойник, така ли?
Тя се изчерви.
— Не трябваше да подслушваш.
Мелизанда пое дъх, търсейки накъде да избяга. Възпря я мисълта, че при първото й движение той щеше да я хване, а тя се страхуваше от допира му.
— Казах само онова, което мисля — побърза да заяви тя. — Земята е моя. През всичките тези години ти ми показа, че не ме харесваш. Ако и двамата сме съгласни, лесно можем да анулираме брака. Тогава ще си свободен и ще можеш…
— Да. Земята е твоя. Аз рискувах живота си за нея, но тя е твоя.
— Наследството…
— Спри!
— Проклет да си…
— Спри!
Той бе просто един тирании. Осъждаше я за една безобидна среща с Грегъри, докато сам имаше много любовници, да не говорим за Брена. Изведнъж тя постъпи по най-глупавия възможен начин — замахна с ръка и го удари по бузата.
— Пусни ме! — извика тя, когато той хвана ръката й. Отблъсна се от дървото и се опита да се освободи. Ноктите й се впиха в дланта му, но той сякаш не усети нищо. Гледаше я твърдо и студено.
— Дадох ти достатъчно време да се налудуваш, Мелизанда — промълви със суров и дрезгав глас. — Дадох ти време да пораснеш. Да поживееш. Толкова често ми казваха, че си вече жена, но аз ти давах още време. Е, сега, любов моя, времето за игра свърши. Ти искаш да си свободна и това твое желание ще бъде изпълнено.