— Веднъж ме победи — отвърна Мелизанда, — но този път няма да се дам!
— Викингът идва! Но дали ще успее да дойде навреме? Сега ще оставим вашите пленници под врящата лой, а един от хората ви ще умре след миг — бяха опрели нож в гърлото на един пленник.
Мелизанда се втренчи в Регвалд, който стоеше високо на кулата и виждаше всичко.
Регвалд погледна Мелизанда и й кимна. В очите й се четеше мъка.
— Трябва да се предам. Нищо друго не ми остава…
— Воините загиват в битка. Нима заради един войник…
— Филип! Те само след миг ще нахлуят. Ще унищожим собствените си хора, ако се опитаме да ги отблъснем. Ако се предам…
— Не! — извика Филип.
Тя пришпори коня си към портата. Презираше Жофроа. Мразеше го повече от всичко на света. Не можеше да се примири, че ще се предаде без борба на презрения враг.
Баща му беше убил нейния.
Внезапно тя стисна зъби.
Не, нямаше да се предаде на Жофроа. Не можеше.
Викингът бе там, отвън и ако научеше, че се е предала без съпротива, каквото и да бе положението й… Трябваше да печели време!
Тя спря коня си и погледна към стражите на външните бойници. Повечето от тях бяха готови с казаните вряща лой, но няколко от най-добрите стрелци все още държаха оръжията си. Графинята срещна погледа на един от тях:
— Можеш ли да улучиш този, който държи нашия пленник? — попита тя тихо.
— Да, Ваша светлост! — обеща войникът.
Тя кимна:
— Направи го. Когато пленникът се освободи, изкомандвай хората да влязат в крепостта. Дори с тях да проникнат врагове, ще затворите бързо портите.
Стрелецът се обърна. Внимателно вдигна лъка си и се прицели.
Чу се предсмъртен вопъл.
— Бързо, влизайте вътре! — извика един от военачалниците и през портите нахлу вълна от биещи се хора.
— Затвори вратата! — заповяда владетелката.
— Мелизанда! — извика отгоре Регвалд. — Задръжте портата! Те пристигнаха! Помощта е тук!
Разнесе се вик на ярост и учудване. Сигурно е Жофроа, помисли тя и за момент изпита радост.
Викингът беше подгонил враговете й…
Разнесе се звук от удар на желязо в желязо. Чу се и още по-страшният звук на проникване на желязо в човешка плът.
— Не, Мелизанда! — внезапно изкрещя Регвалд.
Застанал на вътрешната кула, той виждаше всичко. Да, викингът беше тук. Жофроа отстъпваше, оставяйки част от воините си да продължат боя.
Викингът беше разделил войската си, хвърляйки половината в отчаяната атака, която спаси Мелизанда, а другите останаха да пазят тила. Бяха по-малобройни от датчаните. Конар се надяваше да пробие редиците на нападателите, да влезе в крепостта и оттам да поднови битката.
Но, без да знае това, Мелизанда беше наредила да затворят вратите на крепостта…
Портите хлопнаха точно пред него и неговите хора.
Пред лицето му.
— О, боже! — промълви Регвалд, търсейки помощ от всевишния. И тутакси отново се съсредоточи върху бойното поле.
Може би имаше надежда…
Добре виждаше викинга, който им помагаше.
Наричаха го Господаря на вълците, както наричаха баща му. Сега Регвалд разбра защо. Изправен пред непреодолимо препятствие, той показваше забележителна вещина и невероятно мъжество. Устремен към най-ожесточеното място на битката, размахваше меча наляво и надясно и поваляше враговете един след друг. От страната на датчаните се чуваха войнствени крясъци, с пяна на уста те се хвърляха към него. Но скоро падаха прободени от меча му. Все повече врагове се насочваха към него и положението ставаше застрашително. Конар извика нещо, което Регвалд не разбра. Воините му докараха стенобойна машина. Част от тях атакуваха вратата на крепостта, която току-що бяха хлопнали под носа им.
Регвалд зяпаше бойното поле с отворена уста.
— Мелизанда! — изкрещя той.
Викът му беше заглушен от грохота на боя. Мелизанда командваше отстъплението. Съветникът се отдели от стената, втурна се надолу по стълбите, прекосявайки огромната зала. На двора мъже, жени и деца, крави, гъски и прасета се трупаха в най-закътаната част, търсейки безопасност. Майки, грабнали децата си, селяни с драгоценния си добитък се щураха наляво и надясно. Ревеше магаре, кудкудякащи кокотки хвърчаха навсякъде. Наметнат в стария си плащ, Регвалд приличаше на опърпана птица. Той забърза към Мелизанда и нейните воини, които скачаха от конете и се хвърляха да защитават крепостната стена.
— Той е там! Превзема портата! Току-що отблъсна датчаните. Ти го заключи отвън! — извика Регвалд.
Мелизанда в миг осъзна вестта и в очите й се появи ужас. Не искаше да го оставя отвън. Той никога нямаше да й го прости.
— Портата! — извика тя, но беше късно. Тежката стенобойна машина се показа през камъните.