След часове тя лежеше уморена, задоволена и ужасена от пълното си отдаване.
Нима беше толкова слаба?
Той я бе прегърнал покровителствено, краката му обвиваха нейните и ръката му лежеше на рамото й. Главата му беше над нейната и брадичката му докосваше косата й. Внезапно пръстите му я потърсиха и той се размърда. Ухаеше чудесно, дишането му бе дълбоко и равномерно. Мелизанда никога не се беше чувствала толкова добре… Тъй защитена и сигурна.
Значи да се предадеш не било чак толкова страшно.
Конар също не спеше, защото устните му внезапно докоснаха гърба й. Разроши й косата, при което тръпка на удоволствие премина по цялото й тяло. Ръката му продължи да я гали навсякъде. Тя спря да диша и той отново я прегърна. Мелизанда го потърси с жадни устни и почувства огъня на неговите.
Той отново бавно я възбуди, на което тя отговаряше със страстни стонове, викове на възторг и движение на тялото си. Сляха се е безкрайна наслада и Мелизанда отново достигна върха. После всичко започна отново. Но утрото дойде бързо и Мелизанда веднага забеляза промяната.
Спеше сладко в топлите му обятия, когато се стресна от плясване по крака си. Той извика в ухото й:
— Бързо ставай, скъпа! Тръгваме след час!
Какво правеше той? Тя беше уморена. И то заради него. Можеше поне да я остави да се наспи.
Промърмори нещо неразбрано и се обърна на другата страна.
— Остави ме на мира!
Но той я потупа по гърба и тя отново запротестира.
— Ако ме плеснеш още веднъж, ще дойде ден, когато ще те разкъсам на парчета.
— Прави каквото искаш, любима, но сега ставай! Отплаваме. Заминаваме за Франция и няма да изпусна отлива.
Той скоро излезе вече облечен. Тя чу как се мие. Бързо се разсъни и стана. Най-накрая се прибираше у дома. Тя гореше от нетърпение. Продала се беше на дявола само и само да се върне в къщи.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
След дългото пътуване Мелизанда най-после видя крепостта. Искаше й се да скочи във водата и да заплува към брега. Почувства на рамото си ръката на Конар. Той отгатна мислите й.
— Почти стигнахме! Почакай още малко, ще се намокриш и ще развалиш хубавите си дрехи.
Тя вирна нос и се пошегува:
— А снощи кой ми развали новата рокля?
Конар я прегърна и заедно с нея скочи от кораба, носейки я на ръце към родния бряг.
От крепостта отдавна бяха забелязали платната и вече ги очакваха. В мига, в който Конар я постави на родната земя, Мелизанда се втурна към Мари де Трес. Най-добрата й приятелка я очакваше с разтворени обятия.
— О, Мелизанда, толкова си пораснала!
— Колко ми липсваше, Мари!
Всички близки я чакаха с нетърпение. Тук беше и Свен. Мелизанда го поздрави любезно, но резервирано. Не се замисли защо Брена слезе на брега сред първите и се хвърли към Свен.
— Къде е Регвалд? — попита тя нетърпеливо.
Филип се усмихна, отстъпи встрани и зад него се показа старият учител със сълзи в очи. Хвърлиха се един към друг.
— Крепостта беше пуста без теб, дете! — увери я той.
Мелизанда се усмихна и го увери:
— Нищо не можа да запълни липсата на любимия ми учител.
— Ела да се прибираме — подкани я Регвалд, разтреперан от вълнение. Времето беше влажно и студено въпреки сезона. — Ето един приятел, който ще ти помогне да се почувстваш у дома — прошепна й радостно Регвалд. Едно момче водеше Воин за поводите.
Мелизанда извика от радост. Приближи се и потупа жребеца. Той изцвили радостно, отстъпи крачка назад и я позна. Подскочи към нея и едва не я събори. Тя му подвикна с благодарност:
— Браво, Воин, не си ме забравил!
— Наистина не е — чу зад гърба си.
Беше гласът на Конар. Отново стоеше зад нея. Както винаги, откакто бяха заедно. Тя стисна зъби, спомняйки си думите му на прощалната вечеря, че няма да язди боен кон.
В очите й напираха сълзи. Завръщаше се у дома след дълго отсъствие. Искаше да живее в мир. Мечтаеше да препусне със стария кон на баща си. Конар нямаше право да я лишава от тази радост след мъките, които й бе причинил.
Тя притвори мигли, за да скрие напиращите сълзи.
— Ела, милейди, ще ти помогна да се качиш. Разрешението я завари неподготвена.
— Благодаря! — и без да го дочака Мелизанда се озова на гърба на Воин.
Жребецът на съпруга й още не бе разтоварен. Корабите бяха специално приспособени да превозват бойни коне. Конар не пътуваше никъде без Тор. Още баща му бе въвел правилото да плават с коне на борда. Това им даваше възможност да се придвижват бързо и да изненадват врага. Бяха усвоили тези навици от ирландците. Тор беше изпитан в много битки боен кон. Независимо колко трудно беше прехвърлянето от бряг на бряг, той винаги беше с Конар.