Преди години често идваха тук с баща й. Тогава беше едно безгрижно дете.
Местенцето беше спокойно, макар че честите набези на викингите винаги ги държаха нащрек. Разбойниците идваха по море и корабите им се виждаха от крепостта. Никога не бяха мислили, че ги грози опасност от вътрешността на страната, докато не се появи Жерар.
Мелизанда обичаше това кътче и може би затова толкова бързо намери онзи поток в Есекс.
Спомни си как Конар я завари преди време с Грегъри и я обля топлина. Намокри ръце във водата и ги сложи на бузите си, за да изгони огъня от тях. Не можеше да забрави страстта в очите на викинга и трепета, който предизвикваше в нея.
Замисли се и разбра, че се вълнува, защото обича Конар.
През всичките изминали години тя се беше молила, пазарила и хитрувала, за да бъде далече от него. Но истината бе, че още от първия миг тя го харесваше. Знаеше, че рано или късно ще го обикне и той ще бъде нейният господар.
Ето че сега го ревнуваше.
Искаше всичките му любовници да пропаднат вдън земята. Влюбена беше в него!
Изправи се и обгърна раменете си с ръце. Искаше й се да не изпитва такива силни чувства. Една графиня, господарка, трябваше да бъде свободна и силна.
Сърцето я болеше. Той не я докосна цялата нощ. От него вееше студенина. Но какво можеше да направи? Мисълта, че идва при нея, след като е бил с Брена или с някоя друга, я вбесяваше. Нима можеше да промени нещо? Нямаше никаква власт над него. Не трябваше да му се отдава, а още по-малко да го обича. Животът й беше станал ад.
Дори тук, в родния й дом, където всички я обичаха, не се чувстваше спокойна. В душата й бе пусто. Тази пустота я нямаше, когато беше в Дъблин или в Есекс. Там любовта между мъжа и жената беше различна. Имаше смях и щастие.
Тя не смееше да признае чувствата си, бореше се с тях, за да съхрани себе си.
— Мелизанда!
Чу името си и един глас, който й беше странно познат. Погледна нагоре и сърцето й изстина.
Отсреща стоеше Жофроа Сюр ле Мон, синът на Жерар. Беше вече голям мъж, наедрял, силно приличащ на баща си, с тъмна коса и кафяви очи. Същите тези очи, който едно време горяха със злоба и страст.
Мелизанда бързо се изправи.
Жофроа стоеше неподвижно от другата страна на потока и я гледаше.
— Не се страхувай — каза той бързо.
— Не се страхувам — излъга Мелизанда. Тя стоеше в студената вода и единствената й мисъл беше, че е боса, а Воин е далече.
— Чух, че си се върната — продължи подкупващо Жофроа. Беше висок като баща си, добре сложен, с продълговато и слабо лице. Истински хубавец.
Но усмивката му беше опасна и очите му блестяха лукаво. Това я караше да се чувства неудобно, като че ли я разсъбличаше с поглед.
— Да, както виждаш, върнах се — промърмори тя, чудейки се как да се измъкне.
— Много си се променила, Мелизанда.
— Така ли?
— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.
— Не може да бъде, Жофроа.
— Но е вярно.
— Сигурно рядко виждаш жени — прошепна тя.
Той направи крачка към нея и едва не падна във водата, спъвайки се в един камък.
— Не, не се лъжа — продължи той, — познавам достатъчно жени.
Мелизанда посегна към обувките си, готова да ги нахлузи и да побегне, ако се наложи.
— Не се страхувай — продължи той тихо, — няма да ти сторя нищо. Искам само да поговорим.
Тя спря и той продължи:
— Знаеш, че преди време за малко не ни ожениха.
Мелизанда поклати глава.
— Прощавай, Жофроа, но ти нямам доверие. Твоят баща безмилостно подмами моя и го уби. Всички знаят истината.
— И на свой ред беше убит от викинга.
— Той не е викинг — чу се да го опровергава Мелизанда. Жофроа смръщи вежди и злобна усмивка изкриви устните му. Приближи още една крачка към нея.
— Ти не можеш да бъдеш щастлива с него, Мелизанда. Бащата на мъжа ти е от рода Вестфорд и макар че те претендират да са християни, при това много образовани, в сърцата си са викинги и убийци. Конар уби баща ми, за да получи земята ти. Викингите могат да дойда отново. Ти не ги познаваш. Те са като побеснели кучета.
— Жофроа, виж какво…
— Винаги съм те харесвал, Мелизанда. Преди години баща ти те беше определил за мен.
— Църквата никога не би позволила такъв брак…
— Църквата винаги е на страната на по-силния!
— Жофроа — открито продължи Мелизанда, — не зная какво всъщност искаше тогава баща ти — дали да ме направи своя жена, дали да ме даде на теб, или просто беше готов да ме убие, което и почти успя да стори.