Конар се наведе бързо, взе оръжието и го захвърли в сандъка.
— Стига, Мелизанда. Остави меча и ризницата. И никога не ме нападай отново.
Тя едва си поемаше дъх. Гърдите й се надигаха и спускаха с усилие. Мразеше го.
Но, о боже! Искаше й се още да се бият, да се изправят един срещу друг, тя да го победи…
Пое инстинктивно дъх, когато видя как Конар вдига високо меча си. С този удар той щеше да я разполови.
Но острието му само разкъса остатъка от дрехите й и Мелизанда отстъпи назад.
— Добре, че си син на богат крал, иначе жена ти щеше да ходи гола!
— Но тя и сега е гола. — Очите му блестяха от удоволствие. Мелизанда се опита да се спаси с бягство. Но ръцете му дръпнаха остатъка от роклята й и сега вече остана напълно гола. Затича се към вратата, но Конар вече беше зад нея. Той избухна в смях.
— Нима ще стана, свидетел как жена ми се втурва гола при мен и другите викинги?
— Точно така! — отвърна Мелизанда, но знаеше, че просто няма къде да избяга ръцете му вече я докосваха и целият й гняв в миг се изпари. Всичко останало беше без значение. Тя го желаеше както никога досега.
Когато Конар я повдигна, очите й бяха пълни със сълзи. Тя го удряше с юмруци.
— Негодник! Измамник!
— Защото Брена не ми е любовница, така ли?
— Защото ме правиш на глупачка.
— Нима трябва да спя с теб, за да се укротиш?
Тя понечи да го удари по лицето, но той я хвана за ръката. Опита се да се освободи. Той я целуна.
— Не, не сега! Не сега.
Но тя вече го желаеше не по-малко силно. Нежният му допир я побърка. След минута и двамата бяха в леглото.
Часове по-късно Мелизанда лежеше до него уморена и беше забравила какво е искала да му каже.
Той галеше косата й. В очите му се появи суров блясък и загриженост.
— Мелизанда, прави каквото искаш, убий ме дори, но моля те, недей да излизаш извън крепостта сама.
— Но Жофроа присъства на церемонията в Руан. Той знае, че съм твоя жена и вече не може да притежава крепостта — възрази тя.
— Жофроа е много опасен.
— И сега ли?
— Повярвай ми, и сега.
Тя се обърна на другата страна, внезапно разсърдена. Конар я докосна по рамото. Повика я нежно:
— Мелизанда.
— Остави ме на мира, моля те.
— Кажи ми какво има?
— Няма какво да ти кажа повече. Излъга ме, накара ме да се чувствам глупава…
— Нямах такова намерение…
— А какво щеше да кажеш, велики господарю, ако аз се бях подиграла с теб? — попита тя и преглътна, преди да продължи — Ако ти беше на мое място? Ако ти се питаше с кого спя?
Конар рязко я обърна към себе си и опря меча си в гърдите и:
— Скъпа, не ме предизвиквай! Първо ще убия мъжа, а след това и теб.
После скочи, взе дрехите си и бързо се облече. Мелизанда го гледаше и в сърцето й продължаваше да бушува ураган от чувства. В този момент някой почука силно на вратата.
— Махайте се! — извика разярен Конар.
Тих глас се обади от другата страна на вратата. Беше Брена.
— Милорд, пристигна кораб от Дъблин.
Конар се намръщи. Мелизанда издърпа завивките до брадичката си, сигурна че той ще отвори вратата.
Така и стана. Брена чакаше отвън с двама непознати мъже. Те не бяха викинги, помисли Мелизанда, сигурно са ирландци. Тя се изчерви, когато те погледнаха към нея и смутено наведоха глави. Искаше й се да се измъкне от леглото, но осъзна, че те въобще не й обръщат внимание. Ако Конар желае жена си и през деня, това си беше негово право.
Само Брена я погледна за миг.
— Какво има? — попита Конар.
— Баща ви се нуждае от помощ, милорд — обясни по-младият, покланяйки се ниско. След това се поколеба. — Чичо ви Нийл е пленен от Мелморден и кралете се събират в Дъблин, за да го освободят. Всички се надяваме да ни се притечете на помощ.
Мелизанда погледна Конар.
— Чичо ми жив ли е? — попита тихо той.
— Майка ви се надява да е жив.
— А тя как е?
— Държи се, мисли за баща ви. Като дъщеря на Ард-Рий цял живот е чакала мъжете от рода да се върнат от поредната битка. Тя е сестра на Нийл и баща ви бърза да му помогне.
— Тръгвам и аз.
— Кралят ще ви бъде благодарен — каза пратеникът. Конар кимна и затвори вратата. Погледна към Мелизанда, но сякаш не я видя.
— Е, отново се налага да отплаваме — прошепна той. Тя стана, закривайки голотата си с чаршафа.
— Ние? Аз оставам у дома, Конар — заяви тя твърдо.
— Идваш с мен.
Тя не можеше да напусне отново дома си. Току-що се беше върнала.
— Моля те, разбери ме — помоли го тъжно. Сълзи се стичаха по бузите й.
Мелизанда не искаше Конар да замине. Тя не искаше да го чака безкрайно дълго, докато се върне от Дъблин. Не че не обичаше Иърин, не че не я интересуваше. Обаче сега най-важното за нея беше домът й. Ирландците вечно се биеха. Двамата с Конар трябваше да останат тук! Одо се нуждаеше от мъжа й, това беше очевидно!