Изглеждаха непобедими. Земята трепереше под копитата им.
Постепенно колоната изчезна зад вратите на града.
Мелизанда остана в Дъблин, очакваща вести.
Яздеше по малко всеки ден, за да минава времето. Все още нямаше никакви новини. Олаф преговаряше с Мелморден за връщането на Нийл. Иърин четеше всички писма на глас в залата и те отново чакаха.
Времето минаваше, а Мелизанда не усещаше никакви признаци на бременност. Нито й се ядеше повече от преди, нито й се гадеше.
Но вече бяха минали два месеца и все още нямаше месечно течение.
Нощем сънуваше, че има дете. Вече не й изглеждаше ужасна мисълта за едно малко момченце, което да прилича на Конар.
Получаваше писма и от къщи. Те бяха обезпокоителни. Регвалд й пишеше за странни случки. Сутрин конници обикаляли крепостта. Почти всеки ден.
— Неприятности? — попита я Иърин.
Да! Искаше й се да заплаче. Не можеше да е откровена със свекърва си. Искаше й се да чака Конар у дома. Не тук.
— Не, нищо — отвърна тя. — Пишат ми за раждания, смърт. Нищо особено. Изгубили сме един овчар, починал от треска. Но иначе всичко е спокойно.
След една седмица Рианон й каза, че се прибира в къщи. Алфред беше изпратил търговски кораби и тя трябваше да ги посрещне.
Това беше изключителна възможност за Мелизанда.
— Ще дойда с теб — зарадва се тя.
— Нима и двете ще ни оставите? — разтревожи се Иърин. Тя се вглеждаше в Мелизанда. — И ти ли искаш да отплаваш с Рианон? — попита я тя.
Мелизанда се видя в чудо как да я излъже. Не можеше да каже истината. Затвори очи.
— Почакайте още една седмица — предложи Иърин. Двете с Рианон останаха, но от Регвалд идваха все по-тревожни новини. Молеше я да убеди Конар да се върне.
Датчаните се събираха при Брюж и на други места. Одо беше ги навестил и искаше Конар да е с него.
Мелизанда седна и написа писмо на мъжа си. Уверяваше го, че разбира задълженията му, но в този момент и двамата трябва да се върнат в къщи. Тя го молеше да я разбере.
Отново зачакаха. Времето летеше.
Най-накрая Мелизанда получи известие. Конар пишеше, че ще се върне скоро, но не веднага. Тя трябва да го чака.
Същата вечер съобщи на Рианон, че ще замине с нея. Отплаваха на другата сутрин.
Мелизанда излъга Иърин, че иска да види децата на Рианон, И че няма никаква опасност. В Англия беше спокойно.
Когато пристигнаха, тя вече беше обмислила плана си. Писа на Регвалд, че корабите на Конар са задържани поради войната в Ейре.
Изпратиха кораб да я вземе от Есекс.
Не беше трудно да убеди Рианон, че е по-добре да се прибере у дома. Тя не беше споделила е нея, че има проблеми и етърва й я пусна.
Само месец беше минал, откакто напусна Франция. Приближаването към родния бряг не й донесе удовлетворението, което очакваше.
Най-после се почувства зле. Гадеше й се.
Знаеше, че Конар ще побеснее, когато разбере какво е направила. Ще я мрази и презира. Може би ще намери утеха в ръцете на друга жена, например Брена.
Най-после Мелизанда стъпи на брега. Половината крепост я очакваше. Филип, Гастон, Регвалд, Мари, доячките, овчарите, селяните, воините. Всички я приветстваха сърдечно.
Тя щеше да командва крепостта в отсъствието на мъжа си.
Мелизанда поздрави всеки поотделно, после се оттегли на обяд с Регвалд, Филип и Гастон. Ужасяващи бяха новините за броя на датчаните, които се мяркаха наблизо. Тя реши един спор между двама крадци за болна крава, която умряла. Късно вечерта си легна.
В тяхната стая, където с Конар спяха заедно. Излегна се в голямото легло и се замисли.
Най-после го бе победила. Напусна без негово разрешение Дъблин и след това Есекс. И се прибра у дома.
Стомахът й се бунтуваше. От очите й потекоха сълзи.
Струваше й се, че ще се задуши от плач. Скочи и едва успя да намери леген. Повърна.
Първата нощ у дома. Тя беше графиня. Държеше съдбата в ръцете си.
И изпитваше огромна мъка.
Чувстваше се ужасно сама.
Тъгуваше за него и се страхуваше от гнева му.
И от отмъщението му.
У дома! Толкова години беше копняла за този момент. Не се наложи да спи с дявола, за да си бъде у дома. Само продаде сърцето и душата си.
ЧАСТ ТРЕТА
СЛЕД ТОВА СТРАДАЩИ СЪРЦА
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Пролетта на 885 г. Бреговете на Франция
Конар реши, че най-пострадала е вратата на крепостта. Поправяха я на светлината на факли по мръкнало.
Трябва да укрепим стената и да сложа ред в личния си живот, помисли той уморен. Мили боже, какъв ужасен ден. Страх изпълни сърцето му, когато видя обсадата на крепостта. Беше ужасен. Никога не беше изпитвал такъв потрес и мъка.