Лун Шан въздъхна.
— За съжаление го пропуснах. Бях погълнат от наблюдението. Но мога да ви го опиша.
— Направи го, ако обичаш.
— Човешката обвивка, която носеше, беше издължена и стройна. Беше облечен в наметало на мандарин и се държеше арогантно.
— По Шиан? — погледна ме Ли Пао.
— Вярно, че прилича на него — съгласих се аз. — Ела, ще те отведа в моя дворец, където ще си починем и освежим. След това ще помислим как най-добре да се справим с този проблем.
Разделихме се с Лун Шан и се спуснахме надолу към моя дворец. Докато летяхме, посочих на Ли Пао почти невидимите очертания на Небесните тигри и танцуващите по поляните млечнобели фен. Вече беше виждал великани, но не такива въоръжени и свирепи като моите.
— Наистина ли си снабдил това място със задна врата? — попита той, докато се снижавахме към главното стълбище пред двореца.
— Дори мишката знае, че винаги трябва да разполага с резервен изход — отвърнах аз, с леко засегнато достойнство.
— Вярно е — съгласи се той.
Настанихме се в моя любим салон и аз се разпоредих да ни донесат храна и напитки. Ли Пао изгледа с учудване слугите — бяха като неясно блещукане във въздуха, телата им почти напълно бяха лишени от форма.
— Имаш ли много такива?
— Толкова, колкото са ми необходими. Те са неразделна част от двореца. Спестява ми проблеми с живата прислуга.
— Но какви са те?
— Наречи ги еманации на моята воля, дарени с временна материална обвивка. Способни са да изпълняват много и различни задачи, а когато станат излишни, просто се сливат с материята на бутилката.
— И никога не изпитват досада?
— Точно така.
— Но могат да се бият?
— Ако им заповядам. Като демон със значителен военен опит от миналото, сметнах, че ще е по-добре, ако слугите ми могат да защитават моя дом.
— Мъдро — одобри той и добави след кратка пауза: — Но откъде се взема всичката тази храна?
— Храна?
— Да, храната, която приготвя прислугата.
— Ах, това ли? Когато конструирах бутилката, оставих няколко зони с неопределена материя. От там слугите черпят субстанция и я превръщат в храна. Използвам тези запаси и за някои мои изследвания, но предпочитам да се снабдявам с материали отвън. Природните материали притежават неподражаеми характеристики, които никога не се появяват в техните изкуствени копия.
— Чудя се, защо ли е така?
— Не мога да отговоря със сигурност, но ако искаш подходящ пример, да се спрем на изкуствено създадените диаманти. Макар да са химически идентични с истинските, неизменно им липсват онези фини свойства, така характерни за природния продукт.
— Така е.
Ли Пао се замисли и потъна в мълчание, а аз използвах този момент да се върна към спомените си за преживяното след смъртта на Оли. Поднесоха ни чай, после оризови пръчици със сусам и варени зеленчуци. Ядохме мълчаливо, всеки зает от мислите си.
Когато пръчиците привършиха, донесоха голямо плато с хрускави патладжанови резенчета, придружени от свинско в сладко-кисел сос. Ли Пао ме попита:
— Кай, спомни ли си нещо?
— Не. Продължава да ми убягва.
— От опит знам, че ако търсиш отговор в ума си, трябва да престанеш да упорстваш, и подсъзнанието ще ти го поднесе.
— И аз съм го установявал.
— Ще ми позволиш ли да поразвлека мислите ти в друга посока?
— Но как? Сега не ми е до маджонг или го.
Ли Пао втренчи поглед в мен. Все още се придържах към демоничната си форма и това, което виждаше, бе само мастиленочерен мрак, заобиколен от тънък белезникав сърп.
— Господарю Демон, имам много въпроси, които се отнасят до природата на демоничния народ. Ако искаш да ти помогна, ще трябва първо да разшириш познанията ми.
Прав беше, длъжен бях да го призная. Пък и не беше необходимо да му разкривам факти, които би трябвало да запазя в тайна.
— Добре. Задавай въпросите си.
Ли Пао облиза нервно устни.
— Всъщност демоните не са точно демони, нали? Те са нещо друго.
Вдигнах учудено вежди.
— Какво искаш да кажеш?
— Твърде много неща нямат обяснение. Ето например тероничните оръжия, за които ти сам ми разказа. В началото сметнах, че са някакви съвременни оръжейни системи — имитации или подобрения на човешки оръжия. Но колкото повече слушам, толкова повече се изпълвам с убеждението, че ги имате от много време — далеч преди хората да са познавали стрелковите оръжия и бомбите.
Кимнах окуражаващо, но не бързах да заговоря.
— После, да вземем имената и деянията на твоите сънародници — поне тези, с които се запознах. Нямат нищо общо с китайската история нито те, нито войните, за които се говори… тези ваши „Демонични войни“ и „боговете“, които били ваши врагове.