— Може би — подех предпазливо — използваме различни названия за общи неща и събития. Или пък хората познават твърде слабо историята на свръхестествените царства.
— Извинявай. Не мога да се съглася с теб — бе отговорът на Ли Пао.
Погледнах го внимателно. Дългобрад старец с издължено, интелигентно лице. Колко близки бяхме станали? Имах ли право да му разкривам неща, за които хората не биваше да знаят?
— Ножът — произнесе той — е полезен, когато е остър.
— А работникът, когато му се плаща — допълних аз. — Добре. Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Достатъчно си умен, за да се досетиш за останалото.
Плеснах с ръце да поднесат още чай, заедно с любимите ми захаросани бадеми. Налях си пълна чаша и започнах разказа.
— Преди около пет хиляди години в една космическа равнина, не много различна от нашата, избухнала война между две сили. За по-лесно нека ги наречем „боговете“ и „демоните“. Конкретните причини за войната отдавна са забравени, но по-важното е, че в края на краищата победили боговете. Те прогонили останалите оцелели демони в Друга плоскост. Наричали я Кон Ши Дзи.
— Пустият свят? — попита Ли Пао.
— Нещо подобно. Демоните се озовали в сива, еднообразна равнина. Небето над тях било бледосиво, повърхността върху която стояли — тъмносива. За да оцелеят, в началото прибягнали до резервите от тяхната собствена ци, но разбирали, че без храна от какъвто и да било вид са напълно обречени. И когато положението им изглеждало безизходно, един от демоните, известен в наше време под името Твореца на Сияйните кули, открил проход към друга плоскост — тази, в която сега се помещава вашият свят.
— Ах!
— Във вашия свят проходът излизал в монголските равнини. През него демоните започнали да черпят ци, с която се храни. По същия път прекарвали дървета, животни и с течение на времето дори културни ценности.
— Уф. Май започвам да разбирам.
— Нещо повече, някои от моите сънародници започнали да общуват с хората. По такъв начин ние сме допринесли за развитието на вашата култура също както вие — за нашата.
— Никога не съм се съмнявал в това — кимна замислено Ли Пао. — Но все пак, защо точно Китай, когато сте разполагали с възможност да избирате от целия свят?
— Донякъде заради близостта до първоначалния проход. Но също така, защото китайската цивилизация, дори по времето на управлението на митичните императори, била далеч по-изтънчена от останалите държави в онази епоха. Тенденцията към дълговременно династично управление предполагала приемственост и ред, които ни допадали.
Спрях, потънал в спомени, и сръбнах от чая.
— Продължавай, моля те — рече Ли Пао. — Много е интересно.
— През следващите няколко хиляди години Пустият свят постепенно се „напълнил“. Живите същества, които демоните прекарвали от вашия свят, и нашите собствени способности генерирали постоянно нарастващ естествен резервоар от ци. Което на свой ред се използвало за създаване на такава околна среда, която да поражда нови източници на ци.
Ли Пао се усмихна.
— Прилича ми на нашето фен шуй.
Сръбнах си от чая.
— Че откъде според теб са взели идеята китайците? Накрая, след още няколко хиляди години усилено култивиране, демоните се научили да източват дори субстратната ци на Пустия свят. Числеността на демоничния народ нараснала неимоверно. Идвали нови поколения, но по-възрастните все тъй таяли желание за мъст спрямо боговете. И тогава избухнала първата от поредицата войни след Изгнанието.
Замълчах, но Ли Пао веднага се наклони нетърпеливо напред.
— И?
— И демоните я загубили.
— О!
— Което съвсем не породило пацифистки настроения. Напротив, бил утвърден определен стереотип на поведение. Известно време всички демони трупали резерви от ци и спомагателни ресурси. След това прекосявали бездната, появявали се в нашата Първородна равнина, нападали, били отблъсквани и се връщали обратно. Ако има някоя черта, с която можем да бъдем охарактеризирани, то тя е постоянството. Междувременно избухнали и вътрешни междуособици. Боричкания между демонични кланове, които поддържали постоянно напрежение и висок боен дух. После, след още хиляда години, започнала Демоничната война.
Ли Пао вдигна ръка в знак, че иска да говори. Кимнах и използвах възможността да наквася устни.
— Господарю Кай, признавам, че съм доста объркан. На колко си години?