Трябваше да помисля, преди да отговоря. Както е прието и в старата китайска култура, демоните не празнуват рождени дни след първия, докато не заемат подобаващо място в обществото.
— Приблизително на хиляда и петстотин — отвърнах накрая.
Ли Пао едва успя да прикрие изумлението си.
— Значи си бил роден в Кон Ши Дзи?
— Да, но за мен той никога не е бил пуст свят. Отдавна бяха отминали дните на колонизацията и на войните. Единствената голяма война, в която съм участвал, е Демоничната.
— В която си спечелил титлата Господарят Демон.
— Точно така.
Продължих разказа си, спомних си за детството, за ранния ми интерес към поезията и изработването на стъклени предмети, за обучението по магия и бойно изкуство, за смъртта на моите родители и сестра ми в Демоничната война. Разказах му за примирието, последвало военните действия, за построяването на Арсенала, в който бяха складирани всички по-могъщи оръжия.
— Кай, не разбирам защо твоят народ се е ограничавал само в споменатите две плоскости на Кон Ши Дзи и Земята. Не сте ли разполагали с достъп до други равнини?
Кимнах.
— До още няколко, но всичките са безплодни. Нали разгледа равнината, която прекосихме, за да стигнем дотук?
— Да.
— Повечето са като нея. Други са опасни, трети — странни. Реконструкцията им би отнела неимоверни усилия и енергия. Достатъчно беше, че успяхме да преустроим Пустия свят по свой вкус.
— Но защо не сте отишли в равнините отвъд Земята? Навярно в тази посока съществуват и други места, където се събират световете? Помислете си за ресурсите, които се съдържат в нашата Слънчева система — ами в галактиката! В цялата вселена!
Поклатих глава.
— За съжаление, единственият проход, който открихме, води от нашата равнина до Земята. Изглежда, за да съществува проход между световете, трябва и от двете страни да има по някой.
— Като кухина, в която да отеква ехото.
— Точно така. Тъй че, ние сме ограничени в това пространство, освен ако хората не успеят да достигнат други планети, където да ни повикат.
— Това, предполагам, усилва още повече желанието да се завърнете в Първородната равнина.
— Да. Но трябва да призная, че лично аз не изпитвам подобно желание. Моят дом е тук. А и наблизо е вечно променящата се Земя. През последните няколко века се случиха изумителни неща. Абониран съм за цял куп научни списания.
— Но…
Ли Пао не довърши изречението си. Отекнаха камбанки и в стаята се появи един от слугите — с голяма кристална сфера, от която ни гледаше Лун Шан.
— Господарю Кай — заговори той, — един от тези, за които ми разказа, иска да влезе.
— Кой?
— Вис Ужасния език.
— Покажи ми я.
Драконът го изпълни и аз проверих внимателно както материалната, така и субстратната идентичност.
— Наистина е Вис.
— С нея има още един, когото тя нарече Девор.
Спомних си, че я бях помолил да ми го доведе.
— Пусни ги и двамата, всемогъщи драконе — наредих аз, — но не позволявай на Девор да си тръгне, освен ако не получиш изричните ми указания.
— Разбрано.
Изображението в сферата угасна и аз се обърнах към Ли Пао.
— Както разбра, чакаме гости. Ще останеш ли?
— Разбира се, господарю Кай.
Влязоха Вис и Девор, придружени от прислугата. Девор изглеждаше ужасно — като на четиринайсетия ден след двуседмично пиянство. Вис бе приела облика, който имаше, когато бе моя учителка — женствена, елегантна и силна. Нещо във вида й накара душата ми да трепне.
Надигнах се, Ли Пао също.
— Госпожо… — произнесох. — Благодаря ви, че дойдохте и доведохте това… същество.
— А за какво иначе са приятелите, Кай Рен? — отвърна тя със загадъчна усмивка.
Плеснах с ръце и слугите поднесоха чай. Не налях на Девор, Вис вдигна своята купичка и я задържа в шепи.
— Е, узна ли нещо ново? — подкани ме тя.
— Боговете са станали амбициозни — отвърнах аз. — По Шиан несъмнено е намислил да разруши примирието, както беше и с оня полубог, когото убих на Сборището.
Ли Пао се покашля и заговори:
— Господарю Кай, ако не ме лъже паметта, в историята между демоните и боговете, която ти ми разказа, войните винаги са били започвани от демоните.
— Така е — кимнах аз.
— Не съм съгласна — намеси се Вис. — Аз съм по-възрастна от теб, Кай Рен. Опирайки се на опита и спомените си, както и на чутото от моите родители, единственото, което искат демоните, е да си възвърнат изгубената плоскост. Ала откакто превърнахме този свят в уютно и приятно местенце, апетитът на боговете се изостри.
Ли Пао ме погледна въпросително. Вдигнах рамене.
— Може и да е истина. Аз не съм историк. Работя с глина и стъкло.