— Номерът не е ли малко изтъркан?
— Класиката никога не остарява.
— А твоят приятел?
— Ще го нагласим така, че да вижда всичко, но да остава незабележим. — Обърнах се към Ли Пао. — Искам да следиш реакциите на Девор и да ме информираш, ако доловиш и най-малкия фалш.
— Нещо като детектор на лъжата? — попита той.
— О, ние разполагаме със заклинания, които могат да изтръгнат от него цялата истина — обясних небрежно аз. — Но те са доста болезнени, а и старият Девор е достатъчно опитен, за да ни надиграе. Предполагам, че твоята преценка ще е далеч по-полезна.
— Съгласен съм, господарю Кай — кимна той. — Кажи ми къде да застана и по какъв начин да ти сигнализирам.
Обясних му, сетне всички се преместихме в стаята с алените стъкла и позлатения под. Наредих на слугите да донесат кресла с копринени покривала за мен и Вис. Девор щеше да стои прав.
Вдигнах перлената купа и го изхвърлих на пода. Той тупна на плочите и веднага започна да се уголемява, докато достигна предишните си размери.
— Стани! — наредих му аз.
Девор се подчини с неохота. Изглеждаше съвсем жалък, гол и мокър. Някогашната му изящна демонска осанка бе пострадала силно, вследствие от постоянната и прекомерна употреба на имбуйе. Златистите му криле бяха покрити със ситен кафяв мъх, заради който приличаха на ръждясало желязо. Дори рогата му изглеждаха изтънели и покрити с шупли.
— Девор, ти се подигра с моето гостоприемство — произнесох аз, за да му покажа още в началото на нашия разговор, че не съм трогнат ни най-малко от жалкия му вид.
Той ме погледна с безизразните си очи, но не отговори.
— Защо помогна на онези човешки магьосници да влязат в моята бутилка?
— Имбуйе — произнесе прегракнало той. — Повече, отколкото съм виждал за сто години.
— Заради тази гадост! — подскочих аз и плюх ядно на пода, а плюнката ми се превърна в разбесняло се огънче, което остави траен отпечатък върху една от пентаграмите.
— Девор — намеси се Вис, — по какъв начин се свързаха с теб магьосниците?
— Не знам — отвърна той и повдигна рамене.
Изръмжах. Вис побърза да продължи разпита вместо мен.
— Достатъчно, Девор. Господарят Демон има пълното право да те убие.
— Ами да го направи! — прошепна злобно той. — Боли ме главата.
— Мога да те оставя жив, но тогава ще те боли не само главата — произнесох аз с нескрита заплаха.
— Девор, очакваме да чуем обяснението ти — добави Вис.
— Ами те ме призоваха…
— През Вратата ли? — попита Вис.
— През една нова, в Атланта. Никога не съм я виждал. Има много странен вкус.
— Вкус? — повтори Вис.
— Аура. На магия. Не е като нашите.
— Чия е тогава?
— Може би човешка? — той повдигна рамене. — Не съм се задълбочавал. Бях малко ядосан. Тъкмо щях да спечеля цяла купчинка шенове от Нощна булка. За първи път от много време насам.
— Карай с подробности — подканих го аз.
Той ме погледна изпод вежди. Не криеше страха си.
— Може пък да е била божествена магия? — подметна неочаквано. — От доста време не съм вкусвал Божествена врата, макар някои от боговете да прескачат до нашия свят, за да поиграят.
Това беше ново за мен. Но защо ли въобще бях изненадан?
— Ти ли играеш с тях? — попитах.
— Ами да.
— Какви са залозите?
— Шенове, имбуйе — той отново повдигна рамене. — Имбуйето идва направо от Първородния свят. Тук по-трудно се получава.
Помъчих се да си припомня възрастта на Девор. Хрумна ми, че може да е бил един от първите Изгнаници, което означаваше над шест хиляди години и безброй героични битки. Какъв жалък край — да се превърне в комарджия и пияница и дори да се надлъгва на комар с изконните врагове на демоничния народ. Почти го съжалих. Почти.
— Да си споменавал за моите кучета пред някой от боговете, с които си играл?
— Може и да съм. — Той прехапа устни в болезнен опит да си спомни и между зъбите му се процеди капчица кръв. — Мисля, че да. Дори няколко пъти. Проучвах пазара, в случай че решиш да се разделиш с тях.
Вис му хвърли една копринена кърпичка, за да си избърше кръвта.
— Кажи ни имената на боговете, с които си играл, Девор.
— Ами ако не ги зная? — тросна се той. — Уф, страшно ме цепи кратуната.
— Опитай се да си припомниш, инак ще те заболи още повече.
Девор отново ме погледна уплашено и видимо потрепери. Той замълча и тъкмо когато смятах да го поразбудя с някое черепно земетресение, произнесе дрезгаво:
— Каупетис.
— Много добре — кимна Вис и ме погледна.
В главата ми отекна гласът на Ли Пао: