— Не исках да те прекъсвам — казах.
— Не бери грижа. И без това възнамерявах да си отдъхна. Уф, че е горещо тук.
— Над какво работиш?
— Жен циан за Мелничаря на бури.
— Да не го е закъсал нещо?
— Изглежда. Оплака се, че някакви капризни вятърни духове му ходели по нервите. Смята да излезе на лов.
— Със жен циан?
Седмопръстия повдигна рамене.
— Освен това ми поръча стоманени върхове за стрели.
Опитах се да скрия интереса си.
— Някой друг с подобни проблеми?
— Още неколцина. Не всичкият оръжеен бизнес минава през моите ръце — взимам скъпо и не приемам спешни поръчки. Нали знаеш, на времето Гълъбови очи чиракуваше при мен. Сега си е направила собствена ковачница. Дочух, че не можела да вдигне глава от работа.
— Ето значи какво изпускам, задето съм се сврял в онази моя бутилка. А другите се забавляват.
— О, не зная дали е само забавление. — Седмопръстия изтри ръце с един измацан парцал. — Чух, че си се забъркал с Девор и някакви човешки магьосници.
— Истина е.
— И че ти откраднали кучетата.
Зачудих се откъде ли са тръгнали слуховете. Дали пък Вис не се е изпуснала?
— И това е вярно.
— Намери ли ги?
— Не, за съжаление.
— Но си пуснал Девор.
— Той не ги е взел. Човеците са го сторили.
— Човеците?
— Натам водят следите. — Не знаех дали трябва да му разкривам всичко. — Към човешкия свят и един техен съюзник.
— Демон?
— Още е рано да го твърдя със сигурност.
— Ти знаеш най-добре. — Ковачът провери огъня и изглежда остана доволен от състоянието му. — Влез вътре да пийнем по чаша чай. Тъкмо ще видиш дъщеря ми.
— Не бих искал да ви притеснявам.
— О, я стига!
Последвах го. Не ми се щеше да го обидя, а и нямах нищо против да сръбна хубав чай.
Стаята, в която влязохме, бе украсена с изящни дървени скулптури от лакирано дърво.
— Дъщеря ми ги е правила — посочи той с нескрита гордост в гласа. — Изглежда всичките са обединени от обща тема, защото ги е нарекла „Следващите“. Нямам представа какво точно иска да каже. Това момиче ще стигне далеч. Чакай да проверя дали е свободна.
След като излезе, приближих скулптурите и се заех да ги разглеждам. Колкото повече им се любувах, толкова повече ме изпълваше убеждението, че не са толкова абстрактни и че носят съвсем конкретно послание, което поне за момента обаче ми убягваше. Приличаха ми на маски или на разпилени от вятъра воали. Имах чувството, че истината е скрита под плътния слой боя, и завладян от странен импулс едва не посегнах да я остържа с нокът, но все пак се сдържах. А и от коридора се дочу шум.
— Невероятно — произнесох с неподправено удивление, когато домакинът и дъщеря му влязоха.
Лицето на Седмопръстия засия. Разпилени лунни лъчи сведе срамежливо глава. Беше възприела почти човешки облик, косата й се спускаше като водопад от двете страни на копринената туника и широките панталони, които скриваха нейните не дотам материални форми.
Във възцарилата се тишина през вратата се показаха няколко джуджета, тикащи поднос за чай върху метална количка. Седмопръстия ме подкани да се настаня край ниската масичка с извити крака, която също беше дело на умел и надарен майстор-резбар.
— Защо не приседнем около масата? — предложи той. — Позволих си да поръчам повечко чай. А и съм изгладнял.
— Не знаех, че вашият дребен народ се занимава с друго, освен с добив на руда — подхвърлих, докато се настанявах.
Разпилени лунни лъчи се засмя.
— През последните двеста години някои от джуджетата поискаха да сменят заниманието в мините. Ето защо ги взехме да помагат на прислугата в къщата. Притежават вродена склонност към перфектно изпълнение на поставените задачи и това ги прави незаменими помощници.
— Чудя се дали този факт не говори за едно усилващо се влияние на човешката плоскост? Хората там непрестанно сноват по планетата.
— Може би — съгласи се тя. — Или пък е проява на най-обикновено любопитство.
Поговорихме за тези и други подобни неща, докато посръбвахме от великолепния чай и хапвахме пъпешови резенчета и курабийки. Неусетно насочих разговора към теми, които ме интересуваха: богове, оръжия, война, магьосничество.
Както бащата, така и дъщерята се оказаха полезни осведомители. Седмопръстия обичаше да разговаря за своята професия — или, както той смяташе, изкуство. От него узнах, че в последно време далеч повече оръжия, отколкото бих предположил, са се върнали в някогашните им притежатели.
— Като се започне от онази кражба от Арсенала… — поде той.
— Какво?
— Не знаеше ли?
— Напоследък не се срещам с много демони.