В момента се приближавах към един подобен район. Твореца на Сияйните кули бе избрал да преустрои имението си по подобие на едно от най-екзотичните кътчета на Първородния свят. Освен че бе задоволил естетическите си наклонности, творението му напомняше на всички откъде сме дошли и къде би трябвало отново да се върнем някога.
Колкото и да бях изморен от пътуването, не можех да не се насладя на разкрилата се пред очите ми гледка. Безброй разноцветни лъчи извираха от повърхността на кристалните дюни под мен, които улавяха светлината със своите многофасетъчни стени и я разпръскваха под формата на изящни дъги.
Когато наближих, открих, че светлинната завеса не само радва окото, но също така служи да улавя и концентрира ци, да я натрупва в отделни резервоари и след време да я прехвърля към вътрешността.
И друг път бях виждал тези съоръжения, но отново не можах да сдържа възхищението си. Ако действително така е изглеждал Първородният свят, нищо чудно, че сред демоните съществуват фанатици, готови да вдигнат нов кръстоносен поход, за да се завърнат в онези свещени за демоничния народ места. Нищо чудно и че боговете са толкова могъщи, след като могат да се къпят в подобни първични източници на енергия още от момента на своето раждане.
Проникнах през завесата от светлина и в същия миг усетих, че умората ми се стопява. Изчезна без следа и страхът, който дори не бях забелязал, че изпитвам. Ако Твореца не бе пожелал да се срещне с мен, резервите ми от ци щяха да се влеят в системата, а аз щях да поема пеша обратния път към къщи.
Видях Кулите веднага щом преминах завесата: солидни, излъчващи хладина колони от ослепителнобяла светлина с различна височина — като футуристичен градски пейзаж на фона на оловносивото небе. Нямаше нищо, което да отвлича погледа от суровата им красота — никакви растения, птици или превозни средства. Само широкият канал между скалите, по който събраната ци се стичаше към Кулите.
Нямаше дори цветя.
Сега, след като бях пристигнал, аз върнах на тялото си привичната му демонска форма, издокаран в златисточервени одежди чак до отрупаната с пера шапка на главата ми. След това закрачих право към Кулите, като заобикалях искрящите камъни и се стараех да не нараня деликатната им повърхност.
Преди да измина двайсет метра, Твореца на Сияйните кули ме забеляза.
— Здравей, Кай Рен — произнесе глас във въздуха. Огледах се, но не видях никого.
— Здравей — отвърнах тогава. — Реших да приема поканата ти за гостуване.
— Видях.
— Ако моментът е неподходящ…
— Ни най-малко. По-скоро е благоприятен — за теб.
Това ме завари неподготвен и аз изсумтях объркано:
— Радвам се, че мислиш така.
— Не само го мисля, Рен. Зная го. Приближи се до първата Кула, която видя. Там ще те чакам.
— Благодаря ти, господарю.
Снабдих се с криле, не като тези на Девор, а тъмносини. След това се извисих в небето. Дори не си дадох труда да открия търсената Кула. Тя щеше сама да се изпречи на пътя ми.
С приближаването Кулите изгубиха снежнобялото си сияние и започнаха да менят цветовете си подобно на някаква извънгалактическа дъга: кехлибар, тюркоаз, цитрин, нефрит. Кулата, пред която се приземих, имаше тъмнобакърен оттенък. Дори отблизо тя не приличаше на нито една от човешките постройки. Не се виждаха каменни плочи, бетонни отливки или метални конструкции, само живи, пулсиращи жилки от ци. Твореца беше неописуемо богат според всички представи, дори тези от Първородния свят.
Зачудих се дали това не е породило завистта на боговете.
Нещо се размърда във вътрешността на Кулата и аз се хвърлих стреснато на земята. На Сборището бяхме разговаряли като равни, но тук Твореца бе в своето владение — могъщо царство, каквото не бе притежавал нито един цар в цялата земна история.