— Изправи се, Кай Рен, господарю Демон, Богоубиецо — прокънтя гласът му в тишината. — И знай, че си добре дошъл тук.
Надигнах се послушно.
На няколко крачки пред мен, облечен в светлината на Кулата, стоеше демон с толкова скромна и земна осанка, че почти изпитах разочарование. Вместо пищното тяло от пламъци, с което се бе показал на Сборището, Твореца бе възприел облика на човек на средна възраст с азиатски черти, прегърбен от тежестта на годините и подпрян на тънък бастун от лакирано дърво. Беше облечен с простичко наметало, а мазолестите му нозе бяха съвсем боси. Прогоних споходилото ме желание на свой ред да се прехвърля в някоя по-незабележима обвивка.
— Дочух, че мътиш водата, Кай Рен.
— Така ли? Аз пък помислих, че други я мътят.
— Може би. Може да е едно и също. Илюзия е всичко, което ни свързва с Колелото.
Облещих се. Изглежда не бяха измислица слуховете, че старият демон е станал будист. И по-странни неща са се случвали.
Реших да не отговарям. И без това нямаше какво да кажа. След известно време Твореца пристъпи от крак на крак и чукна нетърпеливо с бастун.
— Господарю, от известно време се занимавам с разследване смъртта на моя слуга, Оливър О’Кифи.
— Мътиш водата, както вече казах.
— И после… — Разказах набързо за поредицата от събития довели до появата на някой, позволил си да възприеме неговия облик. През цялото време демонът ме разглеждаше изпод широките си вежди.
— Моят облик казваш? А откъде знаеш, че не съм бил аз?
Отново не знаех какво да кажа. Бях решил, че някой с толкова власт и уважение никога не би се забърквал с подобни мижитурки. Докато предъвквах отговора си, Твореца продължи:
— Въпреки че наистина не съм бил аз.
— И на мен не ми се вярваше, че би се свързал с такива негодници.
— Крайно нелогично съждение, Кай Рен. В теб има равни части невежество и арогантност. Но въпреки всичко си полезен за околните.
Сега вече се ядосах, но пулсиращите потоци от ци наоколо ме караха да бъда предпазлив. Съвсем рефлекторно се бях опитал да погълна някаква част и установих, че едва една десета от цялото това изобилие може да ми бъде полезна. Изобщо не се съмнявах, че Твореца е в състояние да използва всичкото.
— Кай Рен, ти си художник, воин и мечтател, но никога не си бил политик.
— Сигурно е така.
— Имайки предвид таланта и способностите ти, вероятно е по-добре, че не си се захващал с политика.
— Демоните са по природа единаци.
— Не мисля така. Внушаваш си го, защото така ти е изгодно. Но припомни си всичко, което те е сполетяло през последните месеци. Запознал си се с много нови приятели, съюзници, учители и ученици. Може да не живеем на тълпи като хората в техните градове, но ние сме общителен народ.
— Щом го казваш.
— Казвам го и е така.
Бях получил отговор на въпроса, заради който дойдох тук. Нямаше нужда да оставам, за да бъда поучаван от нахалния дърт козел. Ала въпреки това не си тръгнах. Имаше толкова много неща, които не знаех.
— Заповядай в уютния ми дворец, Кай Рен. Струва ми се, че е назрял моментът да си поговорим.
В известен смисъл това беше заповед и аз се подчиних, без да губя достойнство.
Твореца на Сияйните кули ме покани в зала, която сякаш бе издълбана във вътрешността на айсберг, и ми махна с ръка да се настаня на изящно канапе, тапицирано с бял плат, който се изработва от фалис — едно подобно на памук растение в Първородния свят, освен ако не е чудесна синтетична имитация.
— Напоследък всеобщото спокойствие е нарушено — заговори той, докато сядаше срещу мен. — Не си ли го забелязал още, Кай Рен?
Обмислих внимателно отговора си.
— Ценях предимно собственото си спокойствие, пресветли. То ми осигуряваше възможност да творя и да се наслаждавам на живота, както и да разсъждавам върху някои велики загадки. Предпочитам го пред времето на война.
— Но не всички твои приятели биха се съгласили с теб. Войната е най-бързият начин да бъде нарушено статуквото.
— Мои приятели ли? — повторих намръщено. — Кого имаш предвид, пресветли?
Твореца издаде едва доловим звук, който изглежда изразяваше недоволство. Погледът, който ми хвърли, ме накара да се чувствам като малко дете, което не познава живота. Усещането не ми беше никак приятно.
— Кай Рен, защо дойде тук?
— За да получа отговор на въпроса си, господарю.
— И доволен ли си от отговора, който ти дадох?
— Да, господарю.
— Защо? Бих могъл да те излъжа.
Странно, но подобна възможност не ми бе хрумвала.
— Излъга ли ме, пресветли?
— Не. А ти повярва ли ми?
Дръпнах малко от собствените си запаси ци и произнесох заклинание за истина. Той не направи опит да го неутрализира и за миг успях да зърна аурата му, искряща от чисти тонове, които сочеха, че е казал истината.