— Притежаваш много ценни неща, Кай Рен. Между тях и две чудесни фу кучета.
— Вече не — поправих го с горчивина. — Те имат ли нещо общо с това?
— Не зная точно. Кай, тези създания — твоите кучета — са същества, надарени с опасна сила. В ранните дни на Изгнанието демоните са се страхували от тях почти колкото от самите богове.
— Но нали боговете са ги изоставили? Веднага щом ни прогонили.
— Така изглежда.
— Откъде знаеш, че са предложили на Оли да ме предаде?
— Скитника дочул нещо от Девор. Но откъде го знае последният — нямам понятие.
— Бих могъл да го попитам — заявих решително и се надигнах да си вървя. Твореца ме спря с властен жест.
— Кай Рен, какво възнамеряваш да предприемеш?
— Смятам да говоря с Вис.
— И да й кажеш за нашия разговор?
— Вероятно. Това безпокои ли те?
— Само ако ти причини неприятности.
Усмихнах се.
— Не съм такъв глупак, за какъвто вероятно ме смяташ. Ще взема необходимите мерки. Дори и Вис да е невинна по обвиненията, които й отправяш, тя със сигурност ще се разгневи, като научи за тях.
— Значи все още я смяташ за невинна?
— Искам да запазя ума си непредубеден. Засега разполагам само с думите ти за онова, което е казал Скитника. Твърде малко, за да осъдиш един приятел.
— Използвай магичните си способности, за да провериш искреността й, Кай Рен. Но знай, че аз ти казах истината.
— Каквато ти я знаеш, пресветли. Аз ще я науча за себе си.
Твореца придоби замислен и отвлечен вид. Изглежда нямаше какво повече да ми каже или бе изгубил желанието за разговор. Изчаках търпеливо да заговори отново.
— Е, добре, Кай Рен. Щом си твърдо решен да разнищиш нещата докрай, позволи ми да ти направя два малки подаръка. С тяхна помощ ще бъдеш по-добре екипиран срещу онова, което предполагам, ще те сполети неизбежно.
Поклоних се мълчаливо, а той продължи:
— Първо, ще използвам силата си, за да те преместя обратно в най-близкия заселен район. Опасявам се, че продължителното пътуване ще те направи твърде беззащитен и слаб.
— Благодаря ти, господарю.
— Освен това ще ти позволя да попълниш запасите си от ци от моите източници. Трябва да си силен, когато се появиш сред другите.
— Благодаря ти, господарю. За мен е голяма чест.
Той махна с двете си ръце и от стената се откъсна грамадно парче. Докато се носеше плавно към мен, забелязах, че прилича на въртящ се цилиндър, леко заострен в двата края. Дори без специална подготовка можех да доловя напиращата отвътре ци. Кожата ми настръхна.
— Стисни го здраво — посъветва ме той — и насочи потока навътре. Внимавай само да не се претовариш.
Предупреждението му не беше излишно. Пресищането с ци можеше да доведе до замъгляване на възприятията, да разруши, понякога дори необратимо, способността да се произнасят заклинания и да предизвика други, още по-сериозни увреждания.
Докоснах внимателно пулсиращия цилиндър, първо само с върховете на ноктите си, след това и с длани. Усетих как потокът от ци изпълва тялото ми подобно на топла, наелектризирана вълна. Преживяването беше съвсем краткотрайно и можеше да се сравни с потапяне и изваждане от невероятно освежаваща вана. За миг бях завладян от желанието да остана под повърхността, но предупреждението на Твореца бе още живо в ума ми. Веднага щом се почувствах като обновен, отлепих длани от цилиндъра. Докато той плаваше обратно към стената, забелязах, че почти не се е смалил, въпреки че и малкото, което бях получил, бе достатъчно да се увеличат значително запасите ми от ци.
Реших да обмисля този въпрос друг път.
— Хайде, тръгвай — подкани ме Твореца и кой знае защо долових в гласа му тъга.
Скочих, поклоних му се, размахах шапка и се понесох.
С негова помощ се озовах точно в средата на Първородния парк. От тук се отправих към мавзолея, където Вис и Тувон държаха своята бутилка. Бяха ме снабдили с ключ и аз го използвах, като си давах сметка, че веднага щом се озова в гърлото, домакините ще бъдат известени за пристигането ми.
Вътре беше тихо и спокойно, ухаеше на гора и се чуваше звънът на камбанки. Странно, но сякаш се почувствах у дома, макар да бях завършил тази работа преди близо хиляда и двеста години.
На вратата на къщата, към която крачех бавно, се появи Вис. Посрещна ме с радостна усмивка.
— Здравей, Кай Рен. На какво дължим честта на тази неочаквана визита?
— Събрах някои интересни данни от моето разследване и идвам, за да ги споделя с теб и Тувон.
— Заповядай в Градината на петуниите — покани ме тя. — Двамата със сина ми се наслаждавахме на спокойствието на този час.