— Освен от едно минимално количество — добави Вис, — достатъчно, за да поддържаш човешката си форма.
— Във всичко останало ще бъдеш най-обикновен човек — довърши По Шиан.
— Малко смешен на вид — подметна злорадо Тувон. — Но само ако приемеш доброволно предложението ни.
— Защото, Рен, ако се съпротивляваш — продължи с обясненията Вис, — ще принудим тялото ти да ни се подчини. Тувон има някои не особено приятни идеи за това как да го сторим.
— Но защо трябва да ме превръщате в човек?
— Когато се разбере, че си изчезнал, тези, които те потърсят, ще търсят демон, а не човек — обясни спокойно По Шиан. — И тъй като никой от нас няма да те държи затворен против волята ти, можем да издържим всякакви разпити.
— Ще се погрижим — усмихна се Вис — да си добре на Земята. И да нямаш никаква възможност за контакт с когото и да било от нашия свят.
— Вече взех мерки за това — добави през смях Тувон. — Хрумна ми, че ще бъде най-добре, ако те настаним в лудница. — Той потърка доволно ръце. — Можеш да им разправяш каквото си искаш, но никой няма да ти повярва. Е, ще се захващаме ли за работа? Искаш ли да си избереш човешкия облик, или да го направя аз? Чудех се кое ще ти достави по-голямо удоволствие — заешка уста или дюстабан?
Може би само се хвалеше, но не биваше да рискувам. Не се съмнявах обаче, че Вис и По Шиан са в състояние да изпълнят замисленото.
— Сам ще си избера — произнесох с усилие.
— И без номера — предупреди ме Вис. Тя размаха заканително дълъг, зловещ на вид меч. — Това тук е твоят душегубец. Не бих желала да го използвам срещу теб, но ако ме принудиш, ще го направя. Всъщност, бих могла само да те раня, но и това е доста мъчително.
— Без номера — кимнах аз.
Въпреки това тримата не бяха склонни да поемат каквито и да било рискове. Ето защо само снижиха леко нивото на парализата — точно толкова, колкото да канализирам част от своята ци в моделирането на човешкото си тяло. За всеки случай Вис опря острието на меча в гърлото ми и го държа там през цялото време.
Когато най-сетне възприех човешкия облик, с който се бях показал на Ли Пао, отново ме скова пълна парализа. По Шиан изтегли течността от епруветките в спринцовка и ми я инжектира в ръката. Почувствах замайване, последвано от гадене и дезориентация. През мъглата на нарушените си възприятия успях да видя, че правят неща, които макар и със затруднение можех да си обясня. Усетих, че силите ми се топят.
Постепенно ме обгърна мрак и аз изпитах облекчение, задето се бях отървал от унизителното си положение.
Първото, което долових, бе неприятна и дразнеща миризма на дезинфектант. След нея дойде усещането, че не съм в състояние да помръдна. Лежах по гръб, здраво завързан за леглото. След известно време се сетих, че трябва да отворя очи.
Малката квадратна стая, в която се бях озовал, беше боядисана в бяло. Завъртях очи, колкото да установя, че леглото, за което съм завързан, също е бяло. Бях съвсем сам, но на гърдите ми имаше прикрепени електроди, а някъде отстрани долиташе равномерното писукане на монитор.
Трябваше да запазя спокойствие. Без съмнение, намирах се в болница, така, както ми бе обещал Тувон, и персоналът вероятно бе предупреден, че трябва да получавам успокояващи всеки път, когато започна да буйствам.
Спомних си, че бях чел за подобна ситуация в една книга. Враговете на главния герой го бяха натикали в частен санаториум за душевноболни, където да бъде държан постоянно под влиянието на приспивателни и наркотици. Героят обаче притежаваше свръхестествени сили и с тяхна помощ съумя да се измъкне. За съжаление аз не бях в толкова добро състояние.
След като повъзстанових силите си, опитах се да възвърна част от ефирността на предишното си тяло. Без успех. След това се помъчих да материализирам огненото заклинание, да предизвикам гръмотевица, да се превърна в камък или дори да променя съвсем леко формата си. Нищо. Накрая изгубих търпение, напънах мускули и взех да стена като ранено животно. Напълно безсмислено, освен че в края на краищата насочих към себе си вниманието на персонала. Въпреки протестите ми поставиха нова инжекция и не след дълго потънах в сън.
Държаха ме вързан около седмица. Не ми позволяваха да изляза от стаята. Наричаха ме Харви — на картона, закачен на леглото, бе изписано пълното ми име — Харви Уон.
Отчаянието беше постоянният ми спътник. Безпокоях се за онова, което става в Кон Ши Дзи. Защо Вис търсеше съюз с боговете? Какво щеше да спечели от това? Достъп до Първородния свят? И да е така, не можеше ли да го постигне сама?