Понякога отчаянието се разсейваше за малко и тогава изпитвах омраза. Така или иначе, нямаше периоди на облекчение. Бях безпомощен, затворник на едно слабо човешко тяло, пациент, подложен на унизителни и затъпяващи ума лечебни процедури.
В деня, когато зърнах някакъв старец да чука по прозореца ми, осъзнах, че започвам да полудявам.
Свечеряваше се. От няколко дни бях престанал да обръщам внимание на прозореца, не само защото стаята ми се намираше на дванайсетия етаж и нямаше никакъв начин да изляза през него, а и заради скучната, безизразна гледка на грамадния асфалтов паркинг долу.
С други думи, погледът ми рядко се спираше върху него. Отначало дори не обърнах внимание на почукването, сметнах, че е предизвикано от едрите дъждовни капки. Едва когато долових в ритъма им мотиви от позната мелодия, вдигнах глава.
Зад стъклото се рееше измършавял старец. Чертите на лицето му бяха разкривени от водните ручейчета, които се стичаха по прозореца, но все пак можах да различа зейналата му усмивка. Бялата лента на зъбите му се превърна в епицентър, около който постепенно разпознах брадата, веждите и накрая чертите на Ли Пао!
Облещих се, неспособен да реша дали това е действителност, или рожба на превъзбуденото ми въображение!
— Ли Пао! — извиках аз. — Здравей!
Той ми даде знак да запазя тишина. Подчиних се и почукването се възобнови. Този път забелязах, че проверява стъклото. Развълнуван, си погледнах часовника. Оставаха двайсетина минути до следващата редовна проверка на охраната — наминаваха на около половин час, стига да не вдигах много шум.
Все още смятах, че полудявам, но лудостта ми изглеждаше далеч по-интересна и забавна от това, което се бе случвало с мен през последната седмица. От всекидневните си разходки до тоалетната знаех, че повечето от пациентите в съседните стаи прекарваха времето си в безцелно зяпане от прозореца. Сега и аз се заех да го правя, но не толкова от пасивно любопитство, колкото да скрия ставащото отвън от прозорчето на вратата.
Сега Ли Пао държеше нещо, което сияеше с бледа червеникава светлина. Малка, портативна горелка, достатъчно гореща, за да пререже стъклото и телената мрежа. Никой не си бе направил труда да поставя аларма на подобна височина. Той изряза едно голямо парче и внимателно го избута навътре.
— След колко време ще намине сестрата? — бяха първите му думи.
Погледнах си часовника.
— Петнайсет минути, може би десет, а може и двайсет и пет.
— Значи ще успеем да се справим, ако ми помагаш. Вземи горелката и разшири отвора — колкото да можеш да се промушиш. А аз ще се захвана с решетките.
Така и направих без повече умуване. Измина известно време, преди да забележа, че старецът не беше увиснал на въже от покрива. Той летеше!
Странно, но първата ми реакция бе на завист. Прогоних я. Дрехите му бяха подгизнали. Целият трепереше, макар да бе избрал водоустойчиво яке и панталон. Тъничките му ръце не можеха да се справят с дебелите, ръждясали решетки.
— Как ме откри?
— По-късно ще ти кажа — изстена той. — Я виж, ще можеш ли да се промушиш през дупката?
— Мисля, че да.
Подадох му горелката и тъкмо се покатерих на перваза, когато ми мина друга мисъл. Аз не можех да летя, не и с това тяло. А дванайсет етажа са убийствена височина.
— Как ще се измъкна оттук?
Ли Пао прибра горелката в един от джобовете си.
— Аз ще те носа — отвърна той. — Едва ли мога да летя с теб на гърба, но поне ще осъществим нещо като контролирано падане.
Никога не съм изпитвал недостиг от кураж. Дори при убийството на Чахолдрудан, което се дължеше до голяма степен на късмет, не бях почувствал и капчица страх. Не ме плашеха и срещите с моите врагове. Но сега, когато трябваше да поверя живота си в ръцете на този немощен старец, усетих как страхът се прокрадва в душата ми.
Ли Пао разпери ръце.
— Побързай. Ако някой ни види, ще повика охраната. Твоите врагове няма да са толкова милостиви следващия път.
Седнах на перваза и провесих крака към мократа бездна под мен. Чак сега забелязах, че съм се порязал и от раната тече кръв. Ли Пао се притисна към стената и ме подхвана под мишниците.
— Потегляме — обяви прегракнало той. Усетих, че се отблъсква с крака от стената, и после и двамата полетяхме надолу.
Наложи се да призова на помощ цялата си суета, за да не закрещя от ужас, но накрая изпитах гордост, задето си позволих само едва чуто, уплашено хленчене. Отпърво земята се понесе стремително насреща ни, но не след дълго почувствах, че падането се забавя. Усещането не беше като от разтварящ се купол на парашут, а сякаш ни подхвана гореща възходяща вълна. Натискът й ни забави дотолкова, че се стоварихме на земята с поносима, а не с фатална сила.