Ли Пао издаде писклив звук, който изразяваше едновременно болка, смях и облекчение. Той се надигна и посочи паркирания наблизо микробус.
— Там ни чака моята внучка — той направи няколко крачки, но се строполи. — Ох, глезенът ми!
Успях да го вдигна на ръце, за моя изненада не беше никак тежък, и го понесох към отворената странична врата на микробуса. В мига, когато го положих вътре, двигателят изрева. Ли Пао ми махна с ръка да го преместя на предната седалка и да го завържа с колана. Една тънка, елегантна ръка ни хвърли два сухи пешкира.
— Дядо, изсуши се. А вие се скрийте отзад и не се показвайте.
Гласът бе млад, женски, решителен. Нямаше смисъл да споря — тя очевидно знаеше какво прави.
Няколко мили се движехме по черен път, през това време стоях сврян под купчина чували в ъгъла на микробуса. После спряхме и от кабината долетя приглушеният глас на девойката:
— О, да, благодаря ви. — Изглежда отвръщаше на нечий въпрос.
Страничната врата се отвори. Долових отблясък на фенерче и затаих дъх, без да зная дали съм успял да се скрия достатъчно добре. Очакването ставаше все по-продължително и нетърпимо. Девойката произнесе още нещо, което не можах да различа, тъй като почти бях оглушал от ударите на сърцето си, после микробусът потегли и бързо набра скорост. Останах на място, но скоро чух, че Ли Пао ме вика да изляза.
— Отиваме в един хотел — обясни той. — Утре се връщаме в Сан Франциско.
— Къде сме сега?
— В околностите на Нешвил, Тенеси. Иначе казано, в сърцето на нищото. Предпочитам да те скрия в някой голям град.
— Как ме откри?
— С помощта на кристалната купа — отвърна самодоволно Ли Пао. — Не можах да се свържа с теб, нито да вляза в бутилката и опитах чрез гадаене. Бързо му хванах цаката.
— Благодаря ти. Ще бъда вечно твой длъжник. И на дамата също.
— Това е внучката ми, Ли. Галено й викам Сливка — в гласа на Ли Пао се долавяше нескрита гордост. — Единственият член на нашето семейство, който не вярваше, че съм изкуфял напълно.
— Приятно ми е да се запозная с вас, господарю Демон — кимна Сливка. Тя се извърна и за миг зърнах красиво изваяния профил на лицето й на фона на предното стъкло. Сетне отново насочи вниманието си към пътя. — Дядо много ми е разказвал за вас.
— И на мен за вас, но по-малко — отвърнах. — Наблизо ли живеете?
— Да, когато съм в Щатите. Но напоследък пътувам доста. Току-що се връщам от продължително пътуване до Хонконг и Нова Зеландия.
— Внучката ми е специалист по фен шуй. Много я търсят.
Кимнах с уважение. Фен шуй малко прилича на изкуството, с помощта на което демоните извличат ци от обкръжаващата ги среда. Зачудих се дали Сливка не е родена магьосница.
До хотела пътувахме около час. Сливка паркира микробуса пред бунгало с номер 1–1, което изглеждаше доста благоприятна комбинация.
— Господарю Демон — рече ми тя, — когато дам знак, че наоколо е чисто, искам да влезете вътре колкото се може по-бързо. Не сте облечен за прием, а и сега не е моментът да привличате нежелано внимание. По-добре никой да не ви види.
— Съгласен, госпожице — отвърнах. Без съмнение дрипавата болнична пижама не бе най-подходящата дреха за поява в обществото.
— Дядо, гледай да не натоварваш глезена. Веднага се връщам да ти помогна.
— Разбрано, Сливке.
Стори ми се, че го чух да въздиша.
Успях да се прехвърля незабелязано в стаята. Едва там за първи път сполучих да разгледам подробно моята спасителка — красива млада китайка, с късо подстригана черна коса, черна блуза и впити джинси, с големи дупки над коленете. Освен това носеше дънков елек и множество разноцветни гердани.
Интересно, как ли я възприемаха нейните клиенти. Надявах се, че не са големи привърженици на официалното облекло.
— Двамата с дядо предположихме, че няма да разполагате с кой знае какъв багаж — заобяснява тя. — Затова си позволих да ви купя някои неща — само най-необходимото. Дано дрехите да ви станат.
— Благодаря — кимнах аз.
Панталоните се оказаха малко широки, но бях виждал и по-тежки случаи. За щастие разполагах с колан, който да ги задържа на мястото им. Имаше няколко ризи, избрах тази в червено. Обувките бяха леки платнени гуменки. Докато ги завързвах, дадох си сметка колко много съм задължен на тези хора.
Изправих се и Сливка ме огледа с критичен поглед.
— Не е лошо — заключи тя. — Обичате ли пица?
Нещо ме прободе отляво — споменът за смъртта на Оли.