— Ще се обадя на доставки. Каква предпочитате?
— С кренвирши — отвърнах, твърдо решен да не се поддавам на мъката.
Ли Пао каза, че искал да има гъби, и Сливка предаде поръчката.
Когато приключихме с яденето, облегнах се назад и реших, че е време да помисля за някои неща.
— Има ли опасност да проследят микробуса?
Сливка поклати глава.
— Зацапах номерата, преди да тръгнем. Колата е под наем, взех я от един гараж до летището.
— Осигурили сме три билета за един от ранните полети утре сутринта — добави Ли Пао. — Надявам се никой да не ни потърси на летището.
О, защо не разполагах поне с малка част от предишните си способности? Няколко бързи щрихи с пръст във въздуха и щяхме да сменим облика си до неузнаваемост. Но сега нямах нищо, освен помощта на тези хора.
И тогава си спомних. Всъщност не бях лишен напълно от възможности.
— Притежавам няколко банкови сметки в Сан Франциско — заявих аз.
— Помниш ли номерата?
— Да.
— Трябва да ги изтеглиш незабавно. Преди враговете ти да са узнали за бягството и да се досетят, че ще ти трябват пари.
— Така и ще направя. Жалко, че ви е видял портиерът на болницата. Двама китайци се помнят лесно, особено ако трети е избягал.
— Така е — съгласи се момичето. — Но нямаше как иначе да ви измъкнем. Трябваше да поемем този риск. Дядо използва почти всичките си резерви от сила, за да ви спаси.
— Зная — кимнах мрачно. — За което съм му безкрайно благодарен.
— Може и да не ни потърсят на летището — успокои ме тя. — Разполагат само с описанието на портиера и зацапания номер на микробуса. Утре ще бъдем далеч.
— Аз пък ще си възстановя силите и ще мога да направя няколко заклинания на летището — обеща старецът. — Така че никой да не прояви интерес към нас.
Кимнах.
— Боя се, че дори когато стигнем Сан Франциско, ще се нуждая от вашата помощ. Ако парадният вход на бутилката е затворен, както твърди Ли Пао, ще се наложи да влезем през задния. Лошото е — добавих, — че ме лишиха от магьосническите ми способности.
Ли Пао ми намигна ободряващо.
— Затова пък моите са по-цветущи от всякога. Изглежда се дължи на твоето „лечение“, господарю Демон. Не се безпокой, ще се справим.
Същата нощ спах в една стая с Ли Пао, а Сливка се настани в съседната. Не можах да заспя и лежах, втренчил поглед в тавана и заслушан в равномерното похъркване на стареца. Имаше толкова много неща, които вече не бях в състояние на контролирам. От хиляда години насам не бях се чувствал толкова безпомощен — вероятно последният път е било, когато Вис ме е въвеждала в изкуството на бой с мечове.
Неусетно мислите ми се насочиха към нея. Защо ме беше предала? Вярвах, че сме приятели, дори нещо повече. Дали амбицията й бе толкова голяма, че засенчваше всичко останало? Припомних си, макар и с неохота, предупрежденията, отправени от Седмопръстия. Защо не го бях послушал?
И кой беше По Шиан?
Най-сетне се унесох в неспокойна дрямка. Сънувах нещо, изпълнено с налудничави цветове, тревоги и опасения.
На следващата сутрин, въпреки опасенията ми, потеглихме за Нешвил напълно според разписанието. Вечерта ме завари настанен в стаята за гости на Сливка — би било твърде опасно да се установя при Ли Пао. Вярно, че старецът възнамеряваше да си наеме ново жилище още на следващия ден.
Сливка ме откара до няколко банки. Изтеглих докрай всичките си спестявания и вече разполагах със солидна сума за текущи разходи.
Веднага след като станах платежоспособен, побързах да възстановя средствата, които Ли Пао и Сливка бяха вложили в моето освобождаване. Следващата стъпка бе да си набавя достатъчно разнообразен гардероб от дрехи, който Сливка оцени усмихнато като твърде консервативен. Кой знае защо се почувствах леко обиден. Искаше ми се да й покажа моите наметала от брокат и коприна, да й завъртя ума с шапката си, отрупана с пера, и с високите кожени ботуши. Не ми даваше мира мисълта, че ме смята за закостенял дръвник.
Откъде се бяха взели тези чувства? Дали защото Вис и По Шиан ме бяха превърнали в истински човек? Доскоро смятах, че съм само един демон, лишен от своята сила, но изглежда промяната бе далеч по-значителна. Още една причина да изпитвам безпокойство, заради което един замислен и угрижен Кай Рен се появи в малката кухня на Сливка.
Тя седеше до лакираната дървена масичка и сортираше голяма купчина с писма. Повечето отиваха в кошчето за боклук, разположено непосредствено до масичката, единични бройки се отделяха встрани за повторно прочитане.
— Здравей, Кай Рен — посрещна ме тя и вдигна глава от купчината. Бях я помолил да не ме нарича „господарю Демон“. — Направила съм кафе, но ако искаш чай, сипи си от чайника на печката.