След като пристигнахме в земната плоскост, Вис ни преведе през центъра на града, като обяви, че солидната вечеря е далеч по-добра от скромна чашка кафе. Наложи се да призная, че е права.
Докато седяхме в едно от сепаретата, загледани в обсипаното със звезди небе, тя произнесе замислено:
— Трябва да узнаем какво се е случило. Струва ми се, че зад убийството на твоя слуга се крие някаква далеч по-голяма тайна. Или е предизвикателство към теб, или е опит да бъде очернен синът ми. Познавам Девор от доста време. Слави се с репутацията на страстен и всеотдаен комарджия и почитател на имбуйе.
— Значи не се е променил особено — отбелязах аз.
Вярно, че повечето от нас нямат нищо против комарджийството, но истина е и че пороците не са често разпространени сред демоните. Вражди и егоизъм — да, но не в пороци, а имбуйето е комай единствената дрога, която ни хваща. Девор е от онези, които са особено привързани към нея. Скъпо удоволствие, още повече, че запасите — доколкото съм чувал — непрестанно се стопяват.
— Да не сте врагове? — попита ме тя.
— Не. Не бих казал, че ми е легнал на сърцето, но и през ум не ми е минавало да го мразя.
— Има ли близки приятели?
— Страстно цвете, Снежния разбойник, Нощна булка, Скитника — отвърна Тувон. — Друг е въпросът колко са близки.
— Някой от тях да ти има зъб, Кай Рен?
— И да има, не се сещам за причината.
Тя погледна сина си и той също поклати глава.
— Толкова за привидното… Е, това още нищо не означава.
Кимнах.
— Разбира се. Странно е все пак да имаш смъртни врагове след години на безметежно съществуване.
— Роднини?
— Не, изгубих ги през войните.
Войните, които бушуваха преди близо хиляда години, се водеха на съвсем друга плоскост и едва не доведоха до пълния крах на Всемогъщите. С други думи ние, добрите, спечелихме. Някои наистина лоши неща си отидоха с Демоничните войни, но в тях изгубихме и много приятели.
— Знаеш ли, нашата бутилка… — сепна се тя. — Онази, с която ми плати за обучението по бойно изкуство…
— Да? Ако има някакви проблеми, ще я поправя. В краен случай ще ти направя друга.
— Никакви проблеми — увери ме тя. — През всичките дванадесет века, откакто я имаме. Най-уютното местенце, в което някога съм живяла. Свикнах с нея като с истински дом. Исках само да го знаеш. Сигурно ще ти помогне в работата.
Засмях се.
— Наистина е приятно… от твоята уста. Благодаря.
Поръчахме си кафе. След известно време тя отново подхвана разговора:
— Понякога си мисля, че нашият народ е твърде самотен. А самотниците нерядко са склонни да преувеличават онова, което им се случва. До такава степен, че да го превръщат в трагедия.
— И друг път съм чувал подобни разсъждения. Мисля, че в най-общи линии си права. Проблемът с мен е, че доста трудно се сприятелявам.
Тувон се усмихна.
— Мисля, че те разбирам напълно — кимна той. — Двамата с мама също не можем да се похвалим с многобройни приятели, макар аз често да прескачам до Сборището.
Вис изсумтя недоволно.
— Сбирките са едва на петдесет години.
— Тъкмо има какво да очакваш в промеждутъците — посочи Тувон.
Тримата се засмяхме, сетне решихме да си поръчаме още кафе. Постепенно разговорът се насочи към темата за човешките чувства и сравнението им с нашите. Омразата например ни е съвсем разбираема, но всички недоумяваме над понятието „любов“. Наистина ли съществува подобно нещо, или просто хората преувеличават естествената си склонност към взаимно привличане? Аз например нерядко се увличах по разни неща. Но да съм ги „обичал“? Нямаше никакъв начин да узная какво представлява „любовта“. Освен ако не съумея да се превърна в човек, поне за известно време, но не познавах демон, който да го е постигал.
— Едно от малките тайнства на живота — въздъхна Тувон.
— Глупости — завъртя глава Вис. — Кай Рен е обичал онзи стар ирландец като свой брат.
— Нима смяташ, че онова, което съм изпитвал, е било обич?
— Така смятам.
— Никога не съм го разглеждал по този начин.
Тя сви рамене.
— Уф… чака ме дълъг път.
— И мен също — отвърнах.
Надигнахме се. Платих сметката, излязохме навън и потънахме в нощта.
Отбих се в моята бутилка, за да почистя и да прибера меча на Тувон, както и да взема някои необходими неща. Наметнах се със сивия си плащ, нахлузих високи до бедрата сиви ботуши и се въоръжих с обикновен меч. Позволих си едно-единствено цветно петънце — червеното перо на шапката ми. След това кривнах кепето на челото си.
Доволен от крайния ефект, излязох отново в света на хората, преместих се за кратко в една пътешественическа плоскост и се понесох в свистящ полет през искрящия сумрак, покрай призрачни палати и полуразрушени замъци. Никой не живееше в тях. Бяха нещо като миражи, създадени от близостта на земната плоскост.