Оставиха Краус и Марецки в моргата — и двамата бяха в известен смисъл създания на мрака, размишляваше Фийлд.
Качиха се в асансьора и Капризи дръпна металната решетка с безсилна ярост.
— Извинявам се за невежеството си, но всички ли танцьорки тук проституират? — попита Фийлд.
— Иди в някой бар и провери.
Американецът натисна копчетата за третия и четвъртия етаж. Облегна се на стената и изражението му се смекчи, придоби по-малко враждебен вид.
— Виж — продължи, — говори се, че средно на седмица по една рускиня се самоубива. Когато дойдат тук, те нямат нищо. Представи си да си израснал в огромна къща, с много слуги и с убеждението, че целият свят се върти около теб, и изведнъж… — Щракна с пръсти. — Всичко изчезва. Следват месеци, да не кажа години, изпълнени с ужас, докато бягаш през една огромна страна. После се озоваваш тук без пукната пара, без родители, които да те издържат. Как ще храниш братята и сестрите си? Как ще оцелееш? Ако не работиш нищо, ще останеш на улицата и ще умреш от глад.
Асансьорът сякаш едва се движеше, Фийлд се замисли за голямата къща, където бе израснала майка му, и срама след фалита на баща му.
— Някои преподават английски, музика, френски, руски. Много обикалят по кабаретата и си търсят кавалери за по долар на танц. Дали прекрачват границата? Може би. Зависи от настроението, от човека, от парите.
Спряха на третия етаж. Капризи затисна вратата с крак.
— Това са те. Французите ги наричат „лез антреньоз“. Момичета за забавление. Красиви тъжни жени, изпаднали в мизерия, която не са очаквали и може би няма да преживеят.
Капризи изгледа младия си колега.
— Опитай с някоя, Фийлд, и ще намразиш себе си.
След тези думи слезе и се отдалечи.
Фийлд запъна вратата с крак.
— Не знаех, че си женен.
Американецът спря и се обърна:
— Защо реши така?
— Видях снимката… помислих си…
— Не си навирай носа в чужди работи, Фийлд. Предупредих те.
— Защо трябваше Чен да те обуздава?
— Казах ти да не любопитстваш.
Двамата останаха втренчени един в друг.
— Какво искаш от мен? — попита Фийлд.
— Да вършиш онова, за което са те пратили. Води си записки. Докладвай на Грейнджър.
— Изпратен съм, за да помагам.
Американецът мрачно се усмихна:
— Кажи на Грейнджър, че си помогнал.
— Ами Лена Орлова?
— Какво за нея?
— Не трябва ли да разберем къде е работила, как е живяла, с кого е поддържала връзки, дали някой е видял убиеца?
— Това е моя работа.
— Не трябва ли да изоставим враждите между отделите в този случай?
— Питай Грейнджър.
По челото на Фийлд отново бе избила пот.
— Нямаш ми доверие, нали?
— Да.
— Защо?
— Нямам доверие на никого от бандата на Грейнджър.
— Това е глупаво. Нали сме колеги.
— Така ли мислиш? В такъв случай ти желая късмет, Дики.
— Не се дръж толкова надменно.
— От какъв зор?
— Може да съм новак, но не съм глупак.
— Ще го приема на честна дума, Дики.
Фийлд погледна Капризи в очите и се помъчи да прочете мислите му. Изведнъж осъзна, че за всички в този град той е чужденец и винаги ще остане такъв.
— Добре, Фийлд. Добре. Имам малко работа, но след два часа можеш да дойдеш и ще продължим този разговор.
Младият мъж смутено погледна часовника си.
— Да нямаш ангажимент? Важна среща в шанхайския клуб?
— Той ми е вуйчо.
Капризи понечи да коментира, но се разколеба и каза:
— Добре, утре сутрин. В девет часа, ако не ти е рано. Ще поговорим преди инструктажа в десет.
— Ами Лу?
Американецът се усмихна:
— По-полека, полярна мечко. Както казах, тук е Шанхай. Бързай бавно.
Когато Фийлд почука на вратата на шефа си, Грейнджър говореше по телефона, но извика:
— Влез.
Младежът застана смутено пред него и се постара да си придаде вид, че не подслушва. Инспекторът се уговаряше със съпругата си да отидат на кино. Предложи й да гледат „Паднали жени“ и се усмихна на Фийлд.
Кабинетът беше малък. Зад стола на началника имаше етажерка с книги с кожени подвързии. Видя и черно-бяла снимка на привлекателна тъмнокоса жена.