Потеглиха по улица „Фучоу“. Той наблюдаваше тълпата. След стотина метра спряха. Капризи проточи врат, за да види какво пречи на движението, после въздъхна и се отпусна на седалката.
— Грейнджър ми каза, че си от Чикаго — обади се Фийлд.
Капризи иронично се усмихна:
— Грейнджър е шеф на разузнаването, няма начин да не знае.
— Как попадна тук?
— Откога си в Шанхай, Фийлд? — попита Капризи с безизразно лице.
— От около три месеца.
— Още ли не си научил златното правило?
Той се усмихна и на Фийлд му се стори, че до него седи близнак на Чен, но с европейски черти — гъста черна коса, рунтави вежди, малък нос и лукава усмивка. Ръкавите на тъмното му сако бяха запретнати над лактите на яките му ръце, през разкопчаната риза се показваха рунтави косми.
— Ще ти дам един съвет. Никога не питай хората в Шанхай за миналото им. Особено жените.
Една просякиня размаха някакъв вързоп покрай прозореца и Фийлд се обърна да я види. Чен я удари с приклада си и младежът видя, че във вързопа има бебе.
— По-спокойно, Чен — измърмори Капризи; наведе се нервно напред и изкрещя: — Какво става, бе? — Тъй като Чен не отговори, отново се обърна към Фийлд: — Как ти е малкото име?
— Ричард, но ме наричат Фийлд.
— Дик?
Младият мъж се намръщи.
— Не ти ли харесва да ти казват Дик?
— Никой не ме нарича така.
— Защо?
— Няма причина, Капризи. Просто никой не ме нарича така. Ако искаш, можеш да си първият.
— Духовит си — усмихна се одобрително американецът. — Ще ти е полезно тук.
— А твоето име?
— Капризи.
Отново спряха. Многобройна тълпа запречваше улицата. Капризи отвори вратата си и слезе. Започна да си проправя път сред навалицата; Чен и Фийлд го последваха. Хората неохотно се отдръпваха. На паважа в локва съсирена кръв лежеше някакъв мъж. Беше гол до кръста и кожата му още блестеше от пот. Рикшата, с която си бе изкарвал прехраната, лежеше смачкана като кибритена кутийка. Всички го наблюдаваха безмълвно. Фийлд познаваше града и знаеше, че след този случаен инцидент едно цяло семейство може би ще бъде обречено на глад и мизерия.
Капризи провери пулса на пострадалия.
— Какво е станало? — попита, после заговори на китайски.
Фийлд разбра само последното му нареждане:
— Разпръснете се.
На връщане към колата американецът попита:
— Как си с китайския?
— Уча го.
— Браво. — Продължи кисело: — Блъснала го кола. Олдсмобил. Европейци, които дори не си направили труда да спрат.
Продължиха по улица „Фучоу“ до висока жилищна сграда срещу хиподрума. Отпред имаше друга полицейска кола и двама униформени стояха на пост до врата с надпис „Щастливи времена“. Двамата кимнаха на новодошлите. Капризи и Чен влязоха в луксозното фоайе. Вътре зад мраморно бюро седеше възрастен китаец с червено-златиста брокатена униформа.
— На последния етаж — извика един от полицаите, докато тримата се качваха в асансьора.
Капризи натисна копчето и кабината потегли. Този асансьор се движеше по-плавно от онзи в полицейското и имаше гладка дървена ламперия и огледала. Фийлд се стараеше да не гледа отражението си, но американецът без стеснение започна да си чисти зъбите. Чен погледна младия детектив и се усмихна. Държеше автомата за пълнителя, с дулото надолу.
На последния етаж имаше просторно фоайе с две врати от двете страни на огледало със златна рамка. До дясната стоеше друг полицай.
Влязоха. Апартаментът не беше толкова голям, колкото очакваше Фийлд, но бе далеч по-луксозен от тясната му квартира. Паркетът бе лъснат. До едната стена имаше дълъг диван с бяла памучна покривка и копринени възглавнички с пъстри шарки. Отстрани стоеше красива китайска ракла с грамофон. До остъклената плъзгаща се врата на малкия балкон имаше плетен стол. На етажерката в един ъгъл бяха подредени книги с кожени подвързии и снимки в рамки. Фийлд отново подръпна яката си и последва Капризи в коридорчето към спалнята.
Миризмата и видът на кръвта по белите чаршафи го стреснаха, но той се постара да не издава отвращението си. Непознат цивилен детектив посипваше нощната масичка с прах за снемане на отпечатъци. Един фотограф се беше приготвил да снима и светкавицата му блесна ослепително.