След известно време се появи една карета. На вратата на Габриела се почука и се чуха гласове. После по стълбата изтрополяха ботуши. Идваха към вратата. Родриго!
Вратата се отвори и младата жена се втурна към нея. Но на прага спря. Защото в коридора не стоеше Родриго. Там бяха пазачите на Хейстингс.
— Какво става? — попита тя, изплашена.
— Имаме заповед да ви заведем на пристанището — обясни й един.
— Пристанището ли? Защо?
— Не знаем, госпожице. Губернаторът нареди така.
Хейстингс. Защо му е на Хейстингс да дава такива заповеди? И къде, по дяволите, беше Родриго?
Поведоха я по стълбите и я набутаха в каретата. Тя не забеляза пищната растителност, през която преминаха, защото се опитваше да разбере какво става.
Когато пристигнаха, веднага видя какво става. Адмирал Фултън стоеше на кея и говореше с един от офицерите си. А до него стоеше мъжът, когото наричаха Освободителя — в окови.
— Родриго! — простена Габриела.
Главата му се вдигна при звука на гласа й. Но не очите на пленник видя тя. Това бяха очи на лъв в пълната си сила, със съзнанието, че знае какво прави.
Изведнъж тя разбра. Той сам беше издигнал белия флаг. Беше се предал!
Спокойният му поглед сякаш я уверяваше, че всичко ще е наред. Но имаше и още нещо. Този поглед й казваше всичко, което искаше да знае. Че той се предава с невероятен жест на доверие. Че й вярва и че е права. Че ще рискува живота си и цялото си дело за тази демонстрация на вяра. Че ще й покаже, че й вярва така, както я беше помолил да му вярва.
Тя беше толкова трогната, че пристъпи към него, но Хейстингс й препречи пътя. Когато го погледна, видя, че е бесен.
Но това нямаше значение. Нека прави каквото иска. Не искаше ли тъкмо това — да види Родриго в окови?
— Какво става? — попита тя.
— Любовникът ти току-що се предаде на адмирала — изсъска Хейстингс през зъби. — Направи си лоша услуга. В Англия ще го съдят за пиратство. По негово съгласие.
— И адмиралът съгласен ли е?
— Да, по дяволите.
— А аз?
— Той му каза, че ти си моя гостенка. След всички усилия, които положих да не се разкрие присъствието ти тук.
— Значи ще съдят и двама ни в Англия?
Отмъстителният му поглед се извърна към нея.
— Не си мисли, че не знам какво замисля. Иска да използва процеса като трамплин към Парламента и възможността да повлияе върху оня закон. Но това няма да е добре за него.
Тя погледна към Родриго, който стоеше висок и горд и я гледаше право в очите със спокойствие и сигурност, които накараха сърцето й да пропусне удар. Това искаше тя — той да достигне до закона и да избегне войната. Тя го разбираше и виждаше колко умен беше планът му. Адмирал Фултън щеше да бъде справедлив. Щеше да се погрижи за Родриго да има честен процес, подхождащ на пират от неговата величина. Гласността на залавянето му щеше да гарантира, че противниците на робството ще чуят за делото му. Габриела се молеше всичко да мине добре. Ако ли не, тя щеше да поеме отговорността за случилото се.
Сякаш прочел мислите й, Хейстингс прибави:
— За мъките и трудностите си ще получите бърз процес и палач — и двамата. Аз ще се погрижа за това. Виждаш ли, мила сестро, убедих адмирала да предостави на мен честта да ви отведа до Англия.
46.
Вече близо пет месеца бяха в открито море. Пет месеца във вътрешността на кораба, без светлина, без въздух. Отделени един от друг, без друг живот освен собствените им мисли. Без посетители, освен пазачите, които им носеха храна два пъти дневно и бяха предупредени да се държат на разстояние.
За Габриела това беше в началото най-ужасното възможно мъчение. Не че се държаха зле с нея. Даваха й най-добрата храна на кораба. Пресни плодове и зеленчуци през първите месеци, тъй като се запасяваха по африканското райбрежие. Не бяха я вързали — можеше свободно да се движи в каютата си. От време на време стражите дори разговаряха по малко с нея, съобщавайки й какво е времето, описвайки синевата на небето.
Но тя не знаеше къде е Родриго, нито дали е добре. Когато попита стражите, те не й отговориха. До ушите й стигаха откъслечни слухове, но нямаше начин да провери дали са верни. Чу, че не му е предоставен същия лукс като на нея. Бяха го оковали като диво куче. Пазеше го страж — през цялото време. Всички добре помнеха как е превзел първия си кораб. Нямаше да позволят това да се повтори.
Веднъж чу, че е болен. Но като разузна, разбра, че стражът не го е виждал и не е сигурен. Не че не искал да го види. Всеки на борда си умираше да хвърли един поглед на прочутия Родриго Соро, ужасът на Индийския океан.