Липсваше й безумно. Копнежът й по него беше толкова силен, че я държеше будна през дългите нощи. В сърцето й имаше тъпа болка, сякаш й липсваше нещо жизненоважно. Да види прекрасния му жест на доверие и да бъде отделена от него беше най-кошмарната приумица, която съдбата можеше да им устрои. Габриела си спомни последните думи, които му каза, и потръпна. Ако само можеше да го прегърне и да изкрещи, че е сбъркала. Че знае, че не го е грижа за жертвата, която е направил. Как беше могла да предложи нещо толкова ужасно?
Но понякога, в самотната нощ, тя чувстваше прошката му. Понякога, ако напрегнеше въображението си, си представяше, че той идва при нея. Че я прегръща силно. Чувстваше любовта му и топлите му обятия. Най-накрая, усещайки присъствието му, тя заспиваше в неговите прегръдки.
И все пак беше агония да живее в клетката на собствената си жива фантазия. Нямаше начин да открие къде е той. Пред стаята и стоеше страж през деня и по-голямата част от нощта. Можеше да влиза и излиза когато си поиска, да отваря вратата, за да я проверява по всяко време. Ако Габриела изпуснеше нещо, ключът се превърташе в ключалката и вратата се отваряше. Липсата на уединение беше най-ужасна. Чувстваше се като опитно зверче, пазено за наблюдения. Чудеше се на смисъла на това. Едва ли мислеха, че ще разбие вратата и ще избяга. Мина повече от месец, преди да разбере причината.
Късно една нощ, когато пазачът без съмнение беше заспал пред вратата й, тя се събуди от някакъв звук. Смутена, вдигна глава от възглавницата и се заслуша. Тъкмо беше решила, че е сънувала, когато го чу пак. Тихо чукане от стената.
Първо си помисли, че са плъхове. Придърпа завивките и почти извика стража. Но тогава звукът долетя отново, в същия ритъм. Това не беше случайно. Някой чукаше целенасочено.
Отхвърли завивката и притича боса по дървения под. Чу звука пак, ниско на стената, като че ли от някого в съседната каюта. Тя коленичи и го чу пак. Тихо, почти незабележимо, в предишния ритъм. Който й напомни за африкански барабан.
Тогава разбра защо са я следили толкова отблизо. Държаха Родриго в съседната кабина. Прикован към пода, без съмнение, без никаква грижа за удобството му. Сърцето й се сгърчи. Той беше тъй близко, само от другата страна на стената…
Чукането долетя отново и тя сложи ръка на дървото, сякаш докосваше пръстите му през него.
— Родриго! — повика го тя тихо. Чукането спря. Тя опита пак.
— Родриго!
Изведнъж ключът се превъртя. Тя се извъртя, струя светлина заслепи очите й и пазачът застана като демон на прага.
— Какво става тук? — попита той.
Тя не току-така беше актриса. Притисна ръце към гърдите си и започна да стене тихо, сякаш в истерия.
— Чух гръм! — изплака тя.
Той почеса глава.
— Нищо не съм чул. Не, не очакваме буря. Не и днес.
— Но аз го чух, казвам ви! Не понасям гръмотевиците! Още откакто бях малка и баща ми ме наби по време на една буря. Винаги треперя, когато гърми.
Той влезе в стаята.
— Трябва да си го сънувала — каза той по-меко. — Няма буря днес.
Тя се дръпна и притисна гръб в стената, в случай че чукането се повтори. Щеше да реши, че е от нея. С окъпани в сълзи бузи тя зарита към пазача, а после се сви на треперещо кълбо.
— Хайде, хайде, госпожице Аштън. Въобразявате си. Това е от дългата липса на дневна светлина. Ще предупредя където трябва. Може би ще мога да издействам разрешение да излизате от време на време. Ще се радвате ли?
Тя го погледна като дете и кимна.
— Хубаво. Хайде тогава обратно в леглото и стига с детинщините.
Когато Габриела притихна под завивките, разбра, че има напредък. В секундата, когато стражът излезе, тя изскочи от леглото, обърса очи и се върна, на мястото си на пода. Много тихо почука в стария ритъм. Но от другата страна беше тихо. Родриго сигурно беше чул сблъсъка и беше решил да й спести опасността. Тя сложи ръка на мястото, където сигурно беше лежал по-рано и притисна буза в стената, желаейки той да почувства любовта, която му праща.
Две седмици никой не почука. После започна отново, но тя се въздържа да го вика, знаейки, че ще я чуят. Вместо това повтори сигнала и зачака отговор. Когато той дойде, тя се облегна, облекчена, на стената. Той беше добре. Общуваше с нея. Тя почти го усещаше от другата страна на стената. Но беше ужасно да не може да го повика. Да знае, че е толкова близо и все пак толкова недостижим. Започна да живее за тези почуквания, когато знаеше, че той мисли за нея, че иска тя да почувства любовта му. Не смееше да се свърже с него по друг начин. Не знаеше дали не го пазят. Ако чуеха почукването й, щяха да го накажат сурово и да го преместят.