По средата на пътешествието тя се събуди една нощ от различен звук. Вместо чукане се чуваше дращене. Като длето по дърво. За миг осъзна, че Родриго е измайсторил някакъв инструмент и се опитва да пробие дупка в стената. Това беше толкова дръзко, че тя почувства, как през тялото й минава тръпка. Ако го хванеха, последствията щяха да са сериозни.
Дълбаенето долиташе от време на време през следващите седмици. Очевидно не го оставяха дълго сам. Понякога само минути. Измислиха си код. Ако ключът се превъртеше в нейната ключалка, тя щеше бързо да подраска два пъти на стената и Родриго щеше да спре работата си. Когато пазачът си тръгнеше, шеше да почука веднъж, в случай че се върнеше. Често, докато церберът си тръгне, минаваше много време.
Работата беше мъчително бавна. Но заемаше мислите й, тя чакаше звука от другата страна на стената. Чудеше се ще го чуе ли тази нощ или — както често ставаше — трябваше да чака седмица или две.
Беше решила да му помогне. При всяко ядене търсеше възможност да скрие някой нож, поне лъжица. Не беше лесно. Наблюдаваха я като затворник, докато ядеше. Пазачът никога не й казваше нищо важно. Нищо за Родриго. Но тя знаеше всичко необходимо. Той беше жив. Мислеше за нея. Идваше към нея, малко по малко.
Най-накрая тя успя да пъхне един нож за масло в ръкава си, когато стражът си сваляше ботуша, за да почеше сърбящия го крак. Габриела притисна ножа, чувствайки хладната твърда стомана до трескавата си кожа. Когато пазачът я погледна, й се стори, че ножът гори в ръкава й и той ще забележи пламъците. Но той нищо не видя.
Така че тя започна да помага на Родриго в общата им цел. Винаги беше на пост, очаквайки да го чуе, преди да започне. Първия път той спря, щом чу шума от нейния нож. После, сякаш разбрал, той продължи с удвоено усърдие. Дълбаеха едновременно, докато той не й дадеше знак, че някой идва. Тогава тя сядаше и чакаше отново.
Най-щастливите мигове бяха, когато работеха заедно. Дългите часове, когато го чакаше, бяха самотни и несравнимо по-тежки. И все пак то заемаше ума й, караше я да мисли за бъдещето. През тези месеци тя не успяваше да мисли за нищо друго.
От време на време идваше Хейстингс да я дразни.
— Знам, че любимият ти страда — казваше той. — Че се топи. За теб или за свободата е трудно да се каже. Ти как мислиш, Габи? Възможно ли е един мъж да умре от желание по тебе?
Тя не чу Родриго в продължение на няколко седмици след първото посещение на своя несъщ брат. Тревожеше се непрестанно, мислейки, че Хейстингс е казал истината. Че Родриго е болен и умира. Тогава, една нощ чу шума, дълбаенето, и разбра, че е било лъжа. Вече нямаше значение какво казва Хейстингс. Докато чуваше тихото дращене, знаеше, че любимият й е жив и е добре.
Но всичко вървеше бавно. Корабът беше построен да устоява на всякакви бури. Дървото беше твърдо като скала. Габриела едва успяваше да направи и дупчица в него с тъпия си нож даже след седмици дълбаене.
И все пак напредваха. Трябваше да използва парцалената черга, за да прикрива малката дупка, която беше направила в дървото. Изразявайки отегчение от заобикалящите я вещи, тя накара пазача да премести масата и стола до стената, но за да не събуди подозрение, го накара да размести и останалите мебели.
Когато плаваха вече четвърти месец, тя беше издълбала дупка с размера на мъжки юмрук. И още не беше стигнала до отсрещната страна. Когато се почувства съвсем обезкуражена, чу внезапно пукане в дървото. Почувства, как то поддава под пръстите й, как се цепи. После настъпи тишина. Но в следващите няколко дни се случи пак. Веднъж всяка нощ. Сякаш Родриго си пробиваше път през стената с по един болезнен напън на нощ.
Веднъж се чу силен трясък и тя видя как парче дърво се отделя от стената. Седна за миг, изумена. После, осъзнавайки какво означава това, се нахвърли върху него и започна да изрязва треските една по една. Не я интересуваше, че я издраскаха до кръв. Искаше само да достигне до него.
Докато провираше пръсти през малката дупка, замръзна. Защото там, където преди миг беше имало дърво, сега имаше ръка. Докосването му я наелектризира така, сякаш беше погълнала мълния. Можеше да докосне само два негови пръста, но това стигаше в очите й да бликнат радостни сълзи.
— Родриго — прошепна тя, а й се искаше да може да изкрещи името му. Тогава ръката му се дръпна бързо и тя разбра, че стражът му се е върнал. Това беше ужасен миг. Да не чувства вече докосването му след толкова време! Тя прокара пръсти през устните си, вкусвайки аромата му, опитвайки се да влее спомена за съприкосновението в измъченото си сърце.