През следващите няколко дни те уголемяваха дупката парче по парче, така че да могат да се доберат до още един пръст, после още един… Скоро Габриела можеше да стисне ръката му. И все пак още не се осмеляваха да говорят. Беше по-опасно от всякога. Ако сега откриеха дупката, щяха да ги разделят. Тя просто стискаше безмълвно дланта му и се наслаждаваше на мига. После той чукна и издърпа ръка.
Тази нощ наистина се развихри буря. Габриела не виждаше светкавиците, но чуваше търкалящите се по небето буреносни облаци. Мебелите се плъзгаха по цялата стая. Стражът, спомняйки си измисления й страх от бури, влезе да я провери. Но когато бурята се разрази още по-силно, стана нужда всяка работна ръка да е на палубата. Той й каза, че ще се върне, когато нещата се успокоят и я остави сама.
Сърцето й биеше бясно, когато отметна чергата и се вгледа в малкия отвор в стената. Бурята щеше да им даде ввъзможност не само да се докоснат, но и наистина да се почувстват след толкова време. Ръката се появи веднага. Тя я сграбчи и потъна във вълната доволство и спокойствие, която я обля. Сякаш се беше прибрала у дома.
Докато бурята бушуваше и корабът се мяташе и скърцаше, те си държаха ръцете. После мощен гръм разтърси съда и се случи нещо необикновено. Тя чу гласа му.
— Габе. Габе.
Неочакваният глас я стресна, а после я хвърли в необуздана радост. Тя стисна ръката му по-силно и каза:
— Родриго, любов моя. С теб съм.
— Добре ли си?
— Да. О, Родриго!
— Обичам те, caricia. Трябва да стигна до теб.
— Миличък, съжалявам. Аз съм виновна. Заради мен си прикован към пода, вместо да стоиш на кърмата на кораба си. Ще можеш ли да ми простиш някога?
— Няма какво да ти прощавам. Избрах този път, защото осъзнах, че си права. Без значение какво става, това е правилният път.
— О, Родриго! Толкова те обичам.
— Някой идва. Трябва да вървя.
Всяка нощ в следващите няколко седмици, докато бурята продължаваше да бушува, те успяваха да си уредят кратка среща. Габриела лягаше на пода и стискаше ръката му. Понякога говореха за чувствата си, изразяваха с думи страстта си. Той не можеше да докосне друго освен ръката й, но тя усещаше как я желае през дългите нощи. За да се разсейват, той й нашепваше нежни фантазии, каквито не беше и сънувала. Разказваше й на какво го е учила Шейла и искаше да сподели всичко с нея. Отделена от Родриго, Габриела чувстваше силата му повече отвсякога. Никога съюзът им не бе бил така пълен, изключителен, което се коренеше в безкрайното им доверие и копнеж един по друг. Свързваха се чрез гласовете си, всяка нощ. Скоро тя започна да му казва неща, които никога не би казала на друго същество. Започна да чувства, че би дала остатъка от живота си за тези среднощни срещи. Но една сутрин, точно преди да изгрее слънцето, точно когато току-що се бяха разделили, тя чу далечния вик на дежурния на вахта:
— Англия! — викаше той, известявайки началото на края.
47.
Лондон, Англия
21 август 1833
Габриела седеше в килията си в затвора в Нюгейт и една матрона я готвеше за първата й поява в съда. Жената четкаше косата й и я опъваше в до болка стегнат кок, сякаш откриваше шията й за примката на палача. Бяха й дали рокля, пратена от баща й — ужасна черна броня с бели маншети и монашеска яка. Без съмнение това беше представата на Дъглас за скромна поява, която да впечатли консервативните съдебни заседатели. А защо го беше грижа за това, тя не разбираше. Строгата униформа я ужасяваше, напомняше й слугинските дрехи, които някога я бяха принуждавали да носи. Но не можеше да откаже да я облече, защото собствени дрехи тя нямаше.
С нея разговаряше сър Томас Фауъл Бъкстън, човекът, който бе повел кампанията за отмяна на робството в британските колонии и като такъв, официално лице на това движение. Сър Томас беше безличен човечец с вълниста коса, нападала по челото му, и кръгли очилца, увиснали на върха на големия му нос. Устата му беше малка, но пухкава и извита като на жена. Беше облечен по модата в черен жакет и колосана бяла връзка, което караше Габриела да се чувства неугледна и жалка в чуждите дрехи.
— Господин Соро е задържан при пълни мерки за сигурност — каза сър Томас, докато тя машинално дърпаше косата си от грубите ръце на матроната. — Изолирали са го напълно, под подозрение за опасно криминално деяние.
— Какво означава това? — попита Габриела.
— Това значи, че при опасни престъпници не се разрешава достъп. С две думи, нашите противници имат право да го заключат и изолират напълно, като се аргументират с факта, че е твърде опасен, за да му бъде разрешено дори посещение от упълномощени адвокати. Ако съществуват някакви въпроси, защитниците му трябва да ги изложат писмено, като след това биват внимателно проверени от прокурор. Взети са всички мерки обвиненията да не могат да бъдат оспорени.