Беше ужасно. Всеки път, когато той се опитваше да повдигне въпроса за робството, прокурорът поглеждаше сърдито и казваше:
— Да се придържаме към пиратските ви деяния, господин Соро, заради които, в крайна сметка, сте тук.
И проклетият съдия Матсън казваше:
— Именно.
Родриго сигурно кипеше вътрешно, но не му личеше по нищо. Той бе, реши Габриела не за първи път, по-добър актьор от нея.
И все пак въпреки сдържаността му, нещо в него караше спарения въздух в залата да трепери. Сякаш бяха довели неопитомен лъв на верига. Когато погледнеше съдиите с тези неподвижни, излъчващи мощ очи, те поскачаха като опарени. Жените си вееха още по-ожесточено.
Когато защитата пое разпита, Габриела скоро разбра какво са имали предвид.
— Господин Соро, чухте показанията на маркиз Брекънридж за доброволно, не насилствено — присъединяване на госпожица Аштън-Крос в редиците ви. Какво ще кажете по тези обвинения?
— Ще кажа, че са просто лъжа и празен брътвеж.
— Отричате ли ги?
— Категорично. Това са измислици на един мазен лигльо, достоен само за компанията на орангутан.
Залата забръмча.
— Искате да кажете, господине, че маркиз Брекънридж под клетва е дал лъжливи показания?
— Казвам, че той излъга съда, за да представи госпожица Аштън-Крос като жалка уличница. А нищо не би могло да е по-далече от истината.
— Какво точно искате да кажете?
— Че аз отвлякох въпросната дама. И я принудих да ми се подчини.
Габриела се приведе към преградата, готова да изкрещи „не“, но господин Еймс я блъсна обратно.
— Трябва да мълчите, моля ви. Това е единственият ви шанс да се спасите от палача.
— И да предам Родриго?
— Правете каквото ви казвам! Наредено ми е да ви измъкна на всяка цена.
— Искате да кажете… — продължи защитникът.
— Тя няма нищо общо — каза Родриго толкова убедително, че всеки бе длъжен да му повярва. — Тя нямаше нищо общо с моите дела. Поемам отговорност за собствените си деяния, но няма да позволя така да очернят дамата…
„О, Боже!, помисли си Габриела. Той е решил да се жертва за мен. Да не би да е планирал това през цялото време?“
— И все пак маркизът обвини дамата, че е била влюбена във вас.
— Без съмнение годините под екваториалното слънце са отслабили мозъка му. Аз я отвлякох като оръжие срещу него. Никога не съм я обичал. Нито пък тя мене. Всъщност тя застраши живота ми пред пътниците и екипажа на един от собствените ви кораби. Повярвайте ми, тя не би си мръднала и пръста да ми помогне, дори и да се гърчех в агония пред нея.
Габриела вече знаеше, че ще го обесят. Така да бъде, помисли си тя, но и тя ще увисне до него! Без да се страхува повече, скочи на крака.
— Не! — извика тя. — Аз имах общо. Вярвам в това, което вършехме. Ще го сторя пак, ако трябва. Обичам те, Родриго, не давам и пет пари за тях. Ще направя всичко за теб.
Залата буквално експлодира. Съдията Матсън напразно удряше с чукчето по катедрата. Очите на Родриго я гледаха с гняв.
— Тя не знае какво говори — изрева той над глъчката. — Това е от пътуването. От това, че е била заключена толкова време. Полудяла е.
— Знам какво говоря! — извика Габриела, докато съдията продължаваше да удря с чукчето все по-силно и да призовава към спокойствие. — Ако те обесят, искам да обесят и мен. Мислиш ли, че желая да остана жива сред тези отрепки? Мислиш ли, че искам да живея и миг без теб?
Съдията Матсън крещеше. Родриго извика:
— Аз я принудих да каже това. Но вие не сте вече свързана с обещанието си, мадам. Какво мога да ви сторя сега?
— Госпожице Аштън-Крос — извика съдията. — Ако не престанете, ще наредя да ви изведат от залата.
Тя спря очи на зачервеното му от гняв лице.
— Защо не го попитате защо се е заел да пиратства? Защо не проверите какъв честен човек е? Как е помогнал на повече хора, отколкото всеки в тази зала?
Пазачите дойдоха и по заповед на съдията я поведоха навън. Тя извика:
— Бих се заедно с него за едно благородно дело! Принудил ме бил, как не! — Тя изтръгна ръцете си от хватката на стражите. Сграбчи яката си и я разкъса. Копчетата се разхвърчаха във всички посоки.
— Това прилича ли ви на принуда? — изфуча тя и смъкна корсажа си надолу. Голото й рамо привлече погледите на всички. На него имаше татуировка на летящ фрегат.
Това шокира съда толкова силно, че всички застинаха. Дори пазачите застанаха като вкопани на местата си и зяпнаха гърба й.
— Всеки, който е чувал за Лъва знае, че той слага знака си само на онези, които го желаят. Аз бях равноправен участник в това дело. Ако инструментите му бяха тук, аз пак бих го накарала да ме татуира, пред всички вас!