— Отведете я — каза съдията, нарушавайки гробовната тишина.
Отведоха я. Тя се обърна назад и последното, което видя, бяха две златни лъвски очи, загледани след нея с дълбока тъга, примесена с бурна, горда любов.
49.
Габриела тръпнеше от страх, докато се разхождаше напред-назад в килията си. Никога не се беше чувствала по-разстроена. През последните два дни след избухването й пред съда не я бяха допускали в заседателната зала. Тя чакаше неуморно, жадна за новини. Днес беше последният ден за показания на свидетелите. Случаят вече бе в ръцете на съдиите. Утре вероятно щяха да прочетат присъдата.
През нощта чу как дърводелците издигат пред прозореца й бесилките, на които щяха да увиснат един до друг. Вече няма съмнение за изхода, осъзна тя, като гледаше как смъртоносните съоръжения се издигат с ужасяваща бързина.
Щом огласят присъдата, щяха да ги обесят след по-малко от час. Съдията Матсън щеше да се погрижи възможно най-скоро да очисти това позорно петно от лицето на земята.
Господин Еймс я посети в десет вечерта.
— Съдът стигна до решение. Ще изискат присъствието ви в съда утре сутринта, за да прочетат присъдата. Предупредиха ме много строго да запазите спокойствие. Още един такъв изблик и…
— Какво? — попита тя отбранително. — Какво повече могат да ми направят, да ме обесят ли?
Той наведе глава. Очевидно бе ядосан от самоубийствената й постъпка, но беше и достатъчно джентълмен, за да съчувства на отчаяните й слова.
— Няма начин да ви издадат друга присъда освен „виновна“. Предполагам, че ще ви обесят утре сутринта. Бих искал да можех да сторя нещо. Бих искал да не бяхте…
— …провалила защитата ви? Господине, ако Родриго увисне на бесилото, искам да увисна и аз. Толкова е просто.
— Наистина ли искате да умрете с него? — попита той.
— Наистина.
Адвокатът замълча, подръпвайки брадичката си с ръка, очевидно впечатлен от предаността й.
— Имам среща — каза той рязко. — Ще се върна по-късно, ако мога.
Мина известно време. Изведнъж Габриела се стресна от изщракването на ключалката. Вдигна очи и видя, че господин Еймс стои на прага. Разбра, че е минало много време, макар и да нямаше часовник.
— Колко е часът? — попита тя.
— Късно е. Ш-шт, трябва да бъдете много тиха. Елате с мен.
Когато понечи да го разпита, той сложи показалец на устните си и я поведе в полумрака. Пресякоха крадешком дългия коридор. Беше тихо и тъмно, осветяваха пътя си с един мъждукащ фенер. Слязоха по едни стълби, после по още едни. Сърцето на Габриела подскочи. Да не би да я местеха в тъмницата?
Най-накрая стигнаха една стоманена врата.
— Единична килия — обясни й той. — Само за опасни престъпници.
— Какво става, господин Еймс?
Той отвори вратата и каза:
— Вижте сама.
Габриела стъпи на прага. Той я побутна навътре, но тя се колебаеше.
— Това не е ли…
— Да — прекъсна я той рязко. — Но побързайте. Няма много време.
Тя влезе в килията и видя Родриго проснат на един нар и прикован към стената.
Той седна и вдигна длан, за да закрие очите си от светлината на фенера. Веригата издрънча.
— Габе — прошепна той, когато очите му привикнаха и се спряха на красивото видение, застинало на прага.
Тя се втурна към него и падна в обятията му. Той вдигна окованите си ръце, за да я прегърне. Притисна я към себе си толкова силно, че тя не можеше да диша. Веригата се впи в гърба й. И все пак беше като в рая да си в мощните му ръце. Габриела вдигна поглед към любимото лице. Той се наведе и впи устни в нейните с всичката си страст.
Почувства как потъва. Нищо друго нямаше значение, освен този миг и усещането на устните му върху нейните.
Родриго я пронизваше с езика си, настойчив, жаден, сякаш искаше да я накара да запомни тази целувка завинаги. Габриела се стресна от гласа на тъмничаря, който ги предупреди, че имат само пет минути.
— Ако ме разкрият — каза той, — със сигурност ще ме окошарят.
Тя чу, но не забеляза как се затвори вратата на килията.
— Ти, моя глупава, глупава любов — прошепна трескаво Родриго с устни върху кожата й. — Какво направи със себе си?
Тя хвана главата му и го целуна страстно, отчаяно.
— Не исках да живея без теб — въздъхна тя. — Не беше честно да го искаш от мен.
— Исках да живееш и за двама ни.
— Това вече няма значение. Важна е само любовта ни, Родриго. Ти ме накара да се чувствам обичана за първи път след като умря майка ми. Ти си единственият, който видя доброто в мен и ми помогна да го извадя наяве. Ти ме освободи от тиранията на миналото. Повярва в мен, когато никой друг не вярваше. Как да ти обясня какво си направил за мен? Вече не ме е страх да умра. — Тя взе ръцете му. — Помниш ли как се обичахме на кораба?