Когато се изправеше, той щеше да бъде сър Родриго Соро.
ЕПИЛОГ
Сейшелите
четири месеца по-късно
От борда на El Paraiso Segundo се спусна малка лодка. В нея седяха Габриела и Родриго. Когато стигнаха водата, той хвана греблата и се отдалечи от кораба. Габриела го гледаше как гребе и си спомни за времената, когато се срещаха край реката Оуз в Бедфоршир и той я возеше до тихия остров на любовта.
Но това беше минало, съвсем друг свят. В Махе Родриго бе поел поста губернатор на Сейшелите и в същия ден, по време на пищна церемония под звездите, взе Габриела за своя жена. Сватбеното празненство ги срещна с всички техни стари приятели. Уолис, назначен от Родриго за вицегубернатор, гордо разхождаше старата си шотландска униформа. Хигинс също беше там със своите помощници от племето Кикую, които скоро щяха да се върнат обратно в Африка. И, разбира се, там беше и Джон Фич, развълнуван като всеки баща на младоженка.
— Утре да сте си пак при нас, госпожа — каза той, когато тя го прегърна. — Животът беше така скучен без вас.
След празненствата новият губернатор и лейди Соро прекараха известно време на острова, за да накарат старата френска аристокрация да разбере, че законите срещу робството ще станат особено жестоки. Родриго държа реч пред резиденцията си, в която заповяда на всички плантатори от Сейшелските острови — между които и тримата злодеи Делон, Монтан и Дьо Вил, — да доведат робите си и публично да ги освободят. Робската институция им каза той строго, е минало на тези острови, както и навсякъде, където се вее английското знаме.
Сега Габриела гледаше назад към кораба, който ги беше довел до Фрегат. От борда, наведен над перилата, Кълън им махаше с щастлива усмивка. По време на пътуването те дълго бяха разговаряли за невероятния път, който трябваше да изминат, за да стигнат дотук — до нови отношения и връзки. Тези разговори не бяха с цел да се търсят нечии грешки, а за да отпразнуват възможностите на човешкия дух и да осмеят лудостта на онези, които се опитват да го сковат с предразсъдъците и ограниченията на класи, националности и раси.
Кълън беше настоял да дойде с тях до тук, но сега с нетърпение жадуваше завръщането си в Махе, където го чакаше нова отговорност. По време на дългото пътешествие бяха решили, че Кълън и Габриела ще върнат на Бо Валон стария му блясък, като отглеждат копра вместо памук и като наемат голяма част от стария пиратски екипаж за работници.
Родриго подкрепи идеята с ентусиазъм.
— Това, че си моя жена, не означава, че трябва да забравиш мечтите си — беше казал той. Когато тя му напомни как й беше обяснявал, че това са въздушни кули, той отвърна: — Но онези се основаваха на нещо зло. А ако наемеш хора, които търсят работа, това е добре за всички. Можеш да разделиш времето си между Махе и Фрегат. Така ще направя и аз.
Сега той гребеше, гледаше я и се усмихваше.
— Готова ли си за меден месец?
Тя видя изкусителния блясък в очите му и каза:
— Готова съм за всичко, което моят губернатор би си пожелал.
Меден месец! Цялото пътуване дотук беше един дълъг меден месец. И все пак перспективата за това прибиране у дома, в рая, изглеждаше толкова особено и вълнуващо, че приличаше на ново начало.
Бяха заобиколени от оранжево-лавандуловия блясък на залеза. Габриела погледна през рамо и видя сияйния Фрегат, мержелеещ се във величествения здрач.
Родриго загреба по-бързо, за да хване подходяща вълна, а Габриела внезапно се сети още веднъж за тяхната тайна среща под лунната светлина преди толкова години в Англия.
— За какво мислиш? — попита той и спря, когато забеляза мечтателния израз в очите й.
— Мислех за нощта, в която ме напусна, за да дойдеш тук — каза тя. — И тогава ме вози на лодка. Помниш ли?
— Много добре. Тогава знаех нещо, което ти не знаеше — че това ще бъде последната ни нощ заедно. Може би завинаги.
— Доста последни нощи заедно ни се събраха — пошегува се тя.
— Това е минало. — Той погледна очакващия ги остров. — Най-после си отиваме у дома.
— У дома — повтори тя и се усмихна в отговор на неговата усмивка.
Родриго се наведе изведнъж така рязко, че разклати лодката и я целуна влюбено. Габриела се притисна към него.
Когато след малко отново се сети за онази нощ, тя палаво повтори отдавнашните думи:
— Родриго, не ме оставяй!
Той вдигна вежда и попита шеговито:
— Искаш ли да те взема сега, тук, в лодката?
Тя се разсмя.
— Не, скъпи. Ще почакам, докато стигнем нашия остров на любовта.
Когато най-сетне хванаха една вълна, която ги отнесе до брега, Родриго излезе от лодката и, нагазил до колене във водата, вдигна Габриела в обятията си. Тя пак се разсмя, когато той я отнесе на плажа. Белият пясък преливаше в цветовете на залеза — розово, оранжево и малко златно, а по него играеха сенките на полюшващите се палми.