— Но, Габи — настоя Кълън, почти не обръщайки в шока си внимание на затрудненото им положение. — Там има пирати! Родриго се укрива някъде край Сейшелите, нали?
Виждайки, че единствената им надежда е да си плюят на петите, Габриела бутна Кълън към вратата.
— Проклет да е Родриго!
4.
Индийския океан
Четири месеца по-късно
Кълън успя да си проправи път през оживения квартердек. Краката му трепереха неудържимо.
— Браво! — поздрави го Габриела. — Това е първият път, откак напуснахме Англия, когато успя да не позеленееш.
Във всеки случай изглеждаше изпит и изтощен като след тежка болест. Ребрата му се четяха под тънката риза. Пясъчно-русата му коса беше изтъняла и изгубила блясъка си. Милите му сини очи гледаха мътно като на пияница след тежък гуляй. Габриела, напротив, изглеждаше прекрасно в модния напоследък кобалтов сатен, цвета на нейните очи. Косата й беше придобила златист оттенък от слънцето и приличаше на разбъркан от тропическата жега коктейл от шоколад и карамел.
Морското пътешествие беше, меко казано, трудно. Дълго пътуване от стаичката в Грейвъсенд, на двайсет мили от Лондон по Темза, до тяхната съдба — през Мадейра и Атлантика, край Бразилия и югоизточно към нос Добра надежда, след това курс към Мадагаскар и прекосяване на Индийския океан в посока Махе, главния остров на Сейшелския архипелаг. Дванайсет хиляди мили на дванайсеттонния кораб на Източноиндийските монополисти в компанията на неописуема сбирщина пътници, отправили се към далечната страна — присъединили се към армията на Компанията войници, търсачи на съкровища, бегълци от твърдата ръка на правосъдието — единствената им дружина за безкрайните месеци, които им предстояха.
Отвън Патокът беше кораб-красавец, разкошно украсен с позлатени гирлянди. Заобленият му дъбов корпус и овалните му прозорци изпъкваха край кърмата, придавайки на съда помпозен блясък. Но за по-голямата част от пътниците удобства липсваха или пък бяха много оскъдни. Тъй като бяха хранили и поили царски капитана, преди да отпътуват, а и заради очевидно големите им връзки, Габриела и Кълън обитаваха най-просторната каюта в крайната част на кърмата. С помощта на преносими паравани тя беше разделена на две и обзаведена с разкошни мебели, донесени от къщи. Останалите пасажери се бутаха в миниатюрни килерчета без прозорци, където въздухът и светлината бяха далечни спомени, а вонята, идеща от кораба — задушаваща.
Пътешествието беше мъчително, но най-страшното беше вече зад гърба им. Край нос Добра надежда ги нападна толкова страшна буря, че всички бяха сигурни, че корабът ще се преобърне. През това време малцина се отбиваха до килера за дажбите си, а тези, които го правеха, често тичаха презглава след това към борда. Кълън страдаше най-много. Не можеше да задържи нищо в стомаха си и прекара по-голямата част от времето на койката, докато Габриела му рецитираше откъси от Шекспир, за да го поободри. Но всичко се промени, когато прекосяваха Индийския океан. Не че положението им се подобри неузнаваемо, но нежният бриз на африканското крайбрежие ги освежи неимоверно. Топлите лъчи на слънцето им подействуваха като лечебен балсам. Морето беше спокойно, ритмично полюшващо кораба като люлка, почти поетично по изгрев и на залез. Габриела не помнеше да е изпитвала такава изключителна топлина в живота си. И докато другите се оплакваха от жегата, тя й се наслаждаваше.
— Сега чувствам, че никога досега не ми е било топло — казваше тя, излагайки лице на слънцето.
— За пръв път от месеци се чувствам добре — съгласи се Кълън.
Тези места бяха различни от всичко, което израсналата в Англия Габриела можеше да си представи. Тъй чувствени, неизразимо екзотични, безкрайно романтични. Жегата и самият въздух дъхаха на зной и чувственост. Тя се усещаше за първи път жива в тези далечни от родината й води, като израсло в сянка и внезапно изнесено на слънце цвете.
Целта на пътуването им — Сейшелите, представляваха земния рай за всеки, който ги беше видял. Разположени в средата на Индийския океан, на хиляди мили от Индия и Африка, те бяха непрекъсната верига от гранитни острови — всъщност единствени по рода си в света — с различна от всяка друга флора и фауна. Безкрайно далеч от всякаква цивилизация, допреди сто години те са били напълно необитаеми. Първи на бреговете им стъпват пиратите, след това французите ги обявяват за свое владение през 1760, давайки им името на канцлера на Луи XV, виконт Жан Моро де Сешел. В края на войните с Наполеон британците слагат ръка на райското кътче. То винаги е притежавало магическо очарование за всички европейци, които са стъпвали на земята му.