Той не отговори. Един от пиратите завърза ръцете на младежа зад гърба му. Тя чу стона му, последван от отчаян зов:
— Габи!
— Той беше болен — опита тя отново, обръщайки се към Родриго. — Не понася добре пътуването. Помниш ли какво казваше? Че сякаш ти връзвал ръцете, като се мотаел около теб. Той не се е променил, Родриго.
Но докато казваше това, пиратите продължаваха да бутат Кълън насила през палубата и след това го вдигнаха над парапета. Пренесоха го гърчещ се и скимтящ на собствения си кораб.
— Габи, направи нещо!
Сега наистина беше изплашена. Втурна се след Родриго, хвана ръката му и го задърпа.
— Ти ми обеща нещо, не помниш ли?
Той само вдигна вежда.
— Обещах да освободя капитана и екипажа. Ти нищо не спомена за брат си.
Това не беше шега. Не беше блъф. Той възнамеряваше да отвлече бедния й брат. Тя не можеше да позволи такова нещо. Беше чудовищно от негова страна даже да си помисли да използва брат й по този начин. Тя преглътна гордостта си и каза толкова спокойно, колкото можеше:
— Много добре. Вземи мен вместо него.
Лукава усмивка изви чувствената му уста.
— Твърде късно, Габе. Аз вече дадох заповед.
— Тогава оттегли заповедта си, да те вземат дяволите!
След един последен томителен поглед той си тръгна. Тя хукна след него и отново го сграбчи, стараейки се да говори тихо и сериозно.
— Той е почти дете, Родриго. Не би се справил без мен.
— Какво бил? На двайсет години? Мисля, че му е време да се научи да живее и сам. Аз бях на тринайсет, когато твоите сънародници обесиха баща ми и ме откъснаха от родината ми. Някой тогава съобрази ли се, че бях просто дете?
— Не е същото. Ти никога не си бил като Кълън. Той… Ти знаеш какъв е той. Той няма твоята сила.
— Ако имаш предвид това, че все още се крие зад полите на сестра си, аз се чувствам задължен да го превъзпитам. Баща ти реши, че има интерес да направи нов човек от мен. Ще върна услугата. Винаги си била твърде грижовна към Кълън и неговата проклета Аштъновска кръвчица. Това го прави слаб. Шест месеца в открито море и ние ще направим от него мъжа, който ти не можа.
Той хвана въжето в златистата си ръка и, както предишния път, прелетя разстоянието до собствения си кораб. В това време Уолис пристъпи зад Габриела и хвана здраво ръцете й, така че да не може да го последва. Тя се замята като дива котка, черпейки сила от отчаянието си. Но той я удържаше без никакво усилие.
— Хайде, усмири се — каза той меко, сякаш всичко това нямаше никакво значение. — Не се коси заради младока.
Тя не му обърна внимание и изкрещя след бившия си любовник, този път с по-умолителен глас, отколкото би искала:
— Родриго, не можеш да направиш това. Ти най-добре от всички знаеш какво означава Кълън за мен. Той ми е повече от брат, той ми е като син. Когато майка ми умря, аз се заклех ако трябва да умра, но да го защитя. Не можеш да ми го вземеш!
Той се обърна от собствената си палуба и я погледна студено.
— Всичко свърши — каза простичко.
Тя се сби отново с Уолис, крещейки отчаяно, докато яките му ръце се стягаха около нея и й попречиха да се освободи.
— Това няма да ме накара да те обикна пак. Ще те мразя до смърт!
Родриго не й обърна внимание и тя отметна назад глава, за да извика след него с гласа, който използваше, за да проглуши ушите на последния ред от театъра:
— Ако направиш това, Родриго, кълна се, че ще те накарам да си платиш. Ще ти отмъстя, дори това да бъде последното нещо, което ще направя. Чуваш ли ме добре? Хейстингс ще те последва със цялата си мощ. Никога не съм предполагала, че ще кажа това, но един път ще застана на негова страна. Ще те унищожим за това!
Той спря и погледна назад към нея за миг. Дори от мястото, където стоеше, тя можеше да види ненавистта в очите му, чувството, че е бил предаден, защото тя възнамеряваше да използва смъртния му враг срещу него. Габриела си помисли, че ще й каже нещо, може би даже ще капитулира, толкова силни бяха чувствата, които лицето му излъчваше. Но вместо това той обърна поглед към Уолис. С безизразен глас заповяда:
— Запалете кораба.
8.
Остров Махе, Сейшелите
един месец по-късно
Застанала на перилото на кораба редом с другите пътници, Габриела се взираше в остров Махе — най-големия от Сейшелския архипелаг. Гледката беше странна и прекрасна. Планини от черен гранит и блестяща зелена растителност, избликнали от океана сред равни коралови рифове. Капитанът й беше казал, че тези острови са погълнати от морето планини и всъщност точно така и изглеждаха — върхове на планини, издигащи се над повърхността. Сега планините бяха обвити в мъгли, покрити с променливите сенки на сивите облаци, плуващи сънно над скалистите върхове — не буреносни, просто галещи острова с нежни, влюбени ръце. Черният гранит контрастираше със зеленината, възправяше се над дърветата, сякаш за да наложи превъзходството си над пейзажа. Клоните се люлееха ритмично под лекия бриз и приличаха на васали, предлагащи гостоприемството си на своя властелин.