— Нима са роби? — попита го меко.
— Разбира се, госпожо.
Беше ужасно да разбереш, че докато на прислугата в домакинството на баща й беше плащано като на свободни хора, тези тук бяха купени като стока.
— Сигурен съм, че бихте искали да се изкъпете и да си починете — предположи помощникът. — Ние обикновено не излизаме в най-горещите часове от деня.
— Тогава защо всички бяха на пристанището?
— Така нареди губернаторът.
Нещо в тона му я накара да потръпне въпреки жегата. Сякаш хората бяха пионки в ръцете на Хейстингс.
— Винаги ли следвате нарежданията му? — попита тя с повече горчивина в гласа, отколкото възнамеряваше. Очите му пробягнаха по лицето й, но той само се усмихна неопределено. Посочи й висок негър, облечен в снежнобяла ливрея и колосани ръкавици.
— Това е Робърт. Той завежда къщата. Ще се погрижи за теб.
— Моля, последвайте ме, msabu.
Тъмнокожият я преведе през къщата, която беше наистина много красива, но въпреки това Габриела почувства инстинктивна неприязън. Докато минаваха през стаите, тя успя да разгледа кадифените завеси и тежките столове, тапицирани с брокат, вълнените килими и тухлените камини и картините във фламандски стил. Завесите бяха дръпнати заради яркото слънце и затова в помещенията беше тъмно и хладно. Робите си вършеха работата с безшумни стъпки. Изведнъж в дъното на салона се отвори врата и Габриела беше поканена да влезе. Стаята беше мебелирана предимно в тъмни цветове, с тежко махагоново дърво и скъпи завеси и килими. Явно Хейстингс беше поклонник — по-скоро колекционер — на красота. Все пак това навяваше странно чувство. Навън живееше друг свят, странен и пълен със звуци, миризми и растителни и животински видове, които й бяха напълно непознати. Навън беше царството на зноя и цъфтящата пищност. А тук, между тези стени, царуваше крал Уилям. Ако не погледнеше през прозореца и не усетеше влажната горещина, Габриела би могла да се закълне, че се е върнала в Лондон.
— Това е Мая — каза Робърт, прекъсвайки мислите й. Вдигна поглед и видя една изключително красива негърка с гъста черна коса, съвършен орлов нос и огромни абаносови очи, които сведе, когато Габриела я погледна. Както и у другите, тялото й беше едновременно пищно и стройно. Когато се движеше, непристегнатите й гърди се люлееха свободно под тънката блуза.
— Тя е сомалийка. Ще се погрижи да не почувствате нужда от нищо.
Преди да напусне стаята, Робърт поръча вода за банята й. Мая излезе и се върна, влачейки огромно ведро, което изля във ваната. Габриела отиде до нея и й помогна.
— Няма нужда да ми прислужваш, Мая. Свикнала съм сама да се грижа за себе си.
Но Мая погледна изплашено новата си господарка.
— Господар ще тупа Мая, msabu. Мая се грижи за госпожица.
В този миг пълният ужас на всичко това я порази. Нищо чудно, че Хейстингс толкова обичаше Сейшелите — той ги превръщаше в по-голям вариант на света, който беше създал в имението Уестбъри. Спомни си думите на Адамсън: Всички плантации в този район зависят от робския труд. Не знаехте ли?
И лицето на Родриго. Бо Валон е празна мечта, Габе. Винаги е бил.
През нощта сънува един тъй реалистичен сън, че частица от нея се чудеше дали не е видение. Видя Бо Валон какъвто трябваше да е бил. Беше толкова красиво, че дори и тя, която само го сънуваше, се почувства развълнувана до сълзи. Беше заобиколен от вода в различни нюанси на синьото, блестяща под слънцето като дъга. В нея играеха разноцветни птици — сини, жълти, червени, зелени, пурпурни — плискаха се в морето и отърсваха капчиците от перата си, които заблестяваха около тях като миниатюрни кристални призми, изпълващи пространството с неземен, прекрасен блясък.
Прекосявайки красивите, отгледани с любов полета, тя видя майка си, която лежеше в хамак, облечена в дълга бяла рокля и четеше Молиер на глас. Кълън се беше проснал на тревата до нея, щастлив и пращящ от здраве както никога досега, и си играеше весело с пухкава рижа котка. Чувство на щастие и спокойствие изпълваше мекия въздух. Габриела почувства неистово желание да ги прегърне и да крещи от щастие в обятията им.