Но изведнъж дълга сянка покри земята. Тя вдигна очи, за да види облака, закрил слънцето, но вместо него видя нещо чудовищно. Родриго, в целия си пиратски блясък, стоеше пред нея с разкрачени нозе и скриваше слънцето. Преди да успее да протестира, той я сграбчи в ръцете си и я отнесе.
Изведнъж вече беше в каютата на Родриго и лежеше гола сред гънките на алените чаршафи. Той я целуваше и ръцете му се плъзгаха с безумна страст по тялото й. Гласът му прошепна меко в ухото й: Помоли ме. И този път тя го помоли. Помоли го да я люби, обличайки желанието си в думи, докато накрая — най-накрая — той й даде онова, което искаше. Положи я на леглото и облада тялото й с устрема на морска буря. Тя чувстваше любовта му, страстта му, нуждата му от нея, потискана много години. Но докато тялото му се движеше в нейното с невероятно умение, тя се бореше отчаяно с любовта, която изпълваше собственото й сърце. Искаше го толкова много, че щеше да умре без него. Извика името му и му се отдаде напълно. И докато устата му завладяваше нейната, тя се чу да прошепва: „Родриго, винаги си бил ти…“
Тогава Бо Валон започна да се отдалечава от нея. Една по една всяка частица от щастливата картина на имението изчезваше. Докато Родриго завладяваше тялото и душата й, първо майка й, после Кълън, а накрая и прекрасните птици се разсеяха като дим. След това Бо Валон просто увяхна и се превърна в грозно и буренясало стърнище.
Но Родриго хвана главата й в ръцете си и обърна погледа й към себе си. „Ти си моя“, каза и той и тя осъзна, че това е вярно, взирайки се в очите му. След това тези ръце разтвориха бедрата й и се плъзнаха към центъра на нарастващото й желание, докато накрая в главата й остана само болезнената нужда да усети тласъците му в себе си, подобен на набъбнало, пулсиращо сърце. Той се заби в плътта й и тя отметна глава назад в екстаз. Но в кулминацията на страстта им я стресна скърцането на опънато въже. Тя погледна нагоре и видя как майка й се люшка обесена над леглото. Но когато Габриела изпищя, сграбчи Родриго и заби ноктите си в него, видението над нея се промени.
Тя видя, че не майка й виси на примката. Това беше самата Габриела.
Хейстингс държеше въжето.
10.
През следващите дни тя успя да позабрави съня си. Мислите й бяха запълнени с две задачи: да спаси Кълън и да възстанови Бо Валон, без да използва робски труд. Хейстингс трябваше да й помогне. Напоследък той непрекъснато се прибираше и отново излизаше по много мистериозен начин, прекарваше навън цели часове и се връщаше дълго след като тя си беше легнала. Нямаше представа къде ходи той или какво прави, знаеше само, че прекарва голяма част от времето си с фамилията Гран Блан — наследници на чистокръвните френски заселници, все още основна сила на островите, въпреки британското владичество в момента. Хейстингс изглежда ценеше компанията им повече и от тази на сънародниците си. Рядко му се случваше да каже нещо и на Габриела.
Когато се осмели да отиде в местната банка, където, както Адамсън й беше казал, й беше предложен изгоден кредит като на сестра на губернатора, тя се поколеба за момент, тъй като през главата й мина мисълта, че Хейстингс ще побеснее, ако научи за това. Но когато това наистина се случи, той просто процеди:
— Гледай си работата, Габи. Само недей да очакваш да ти плащам дълговете, когато осъзнаеш, че не можеш да се справиш сама с живота си.
Той не вярваше в начинанието й. Решена да му докаже, че греши, тя не пожали пари и усилия в наемането на работници и се зае с наглеждането на възстановителната работа по майчината й плантация.
Когато попита Хейстингс какво е сторено, за да върнат Кълън, той я изгледа с невиждащ поглед и каза:
— Не мога да хукна след него, нали? Не знам къде е.
Тя не посмя да му довери взривоопасната тайна, която криеше — скривалището на Родриго. Дори не беше сигурна къде е Д’Арос. Трудно щеше да е да получи нужните й сведения, без да предаде Родриго. Всеки по-очевиден въпрос щеше да достигне до Хейстингс и да събуди подозренията му. Но след седмица на острова тя най-сетне намери възможност.
Имаше прием по случай на изграждането на англиканска църква и пристигането от Индия на новия министър, преподобният Дж. С. Холмс. В присъствието на много от французите католици, англичаните се бяха събрали да почетат освещаването на новата си катедрала. Като губернатор Хейстингс беше поканен да присъства, но през цялото време той нервничеше и явно му се искаше да си иде. Все вадеше джобния си часовник и го поглеждаше така, сякаш може да накара часовете да летят по-бързо. Очевидно построяването на нова църква не влизаше в сферата на интересите му. Но какво правеше той? — почуди се тя. Защо през цялото време не спираше да си гледа часовника, сякаш трябваше да спази някаква важна уговорка? Къде ходеше всяка вечер, за да се върне почти в зори?