— Боже, обичам тези острови — въздъхна Хейстингс и се изтегна на тревата. Една робиня притича към него, за да напълни лулата и да я сложи в устата му. Той дръпна от лулата, както беше в ръката на жената, изпусна облаче дим и пъхна ръка между бедрата на робинята. Започна да я опипва, взирайки се втренчено в очите й. Тя наведе поглед и го остави да прави каквото иска.
— Ако законът на Бъкстън бъде приет, едва ли ще продължиш да ги обичаш толкова — забеляза Делон. — Забавленията ще приключат, mon ami.
— Няма да го приемат. Имам влиятелни приятели и съмишленици, които ще се погрижат за това.
— По-скоро влиятелен баща.
— Както и да е — отвърна Хейстингс, — търговията отдавна е забранена, но това не ни спря, нали?
— Oui, но ако те притежават правата над робите, какво можем да направим ние? Да ги скрием?
— Мисля, че проблемът ни е оня трижди проклет корсар — каза Монтан. — Помните ли как пое командването на робските кораби миналия месец и ги освободи всичките? Чух, че повечето са се присъединили към наемниците му. Разправят, че замисляли да нападат всеки кораб с роби, който мине оттук, и да освободят товара му. Той не само проваля цялата ни работа, но печели вниманието на англичаните и с това подпомага Бъкстън и реформите му. По един или друг начин ще трябва да изтрием това нищожество от лицето на земята. И то скоро.
— Мислиш, че не знам това? — изфуча Хейстингс. — Правим всичко, което можем. Знаем, че се крие на Амирантите, но те се състоят от десет острова, заобиколени от коралови рифове, които със сигурност ще разбият на парчета всеки кораб, който не познава на пръсти тези води. Десетки кораби са намерили края си на това проклето място. Затова и Соро се крие там. Той познава морето там като никой друг.
— Със сигурност ще успеем да намерим капитан, достатъчно способен, за да…
— Може би можеш да откриеш човек, който познава някой и друг район. Но само Соро ги знае всичките.
— Значи, преди да знаем кой остров ни трябва и преди да открием човек, съгласен да ни откара дотам…
— …това би било самоубийство — каза Хейстингс. — Разбира се, има още една възможност. Можем да нападаме островите един по един, докато го хванем. Да атакуваме, докато намерим и убием португалското копеле.
— Не е лоша идея.
— Разбира се, ще ми трябва солидна финансова помощ.
— Ама разбира се.
— Значи, ще го направим. Можем да започнем другата седмица. Ще съберем флота, ще издирим всички навигатори, които познават водите, ще нападаме поред всички проклети острови, докато не открием Соро, и ще убием него и всеки, който плава под флага му. Това вероятно ще реши проблема.
— Ами твоят несъщ брат? — попита Делон.
Хейстингс го изгледа и изсумтя.
— Той не ми е никакъв брат. И изобщо не ме е грижа какво ще се случи с него.
— Значи се разбрахме.
— И след като разпердушиним Соро — продължи Хейстингс, — ще отплувам за Занзибар, за да се срещна със султана.
— Не е ли опасно да правиш това в днешни дни?
— Ако не ида сега, ще бъда принуден да чакам още месец за следващия кораб. Повярвайте ми, Соро ще се натъкне на твърде много от нас, за да посмее да се съпротивлява. А сега — добави той и се изправи, — ми се ще да забравя всички тези проклети тревоги и да се заема лично с оная непокорна робиня. Да видим дали си е научила урока.
Той се наведе и вдигна от земята камшик, който нави на ръката си. След това пристъпи напред под странната светлина на огъня, хвана рамото на негъра и го отхвърли от ридаещата жена, така че той се препъна назад и падна. Хейстингс улови брадичката на робинята в ръка, изви главата й назад и каза заплашително:
— Така. Ще бъдеш ли сега послушна? Или искаш още един урок?
Той смъкна дрехите си и останалите се изправиха, за да се присъединят към него. Габриела се обърна и побягна. Бягаше така, сякаш я преследваха демони или чудовища, толкова бързо и толкова далече, колкото можеше, опитвайки се да изтръгне ужасната гледка от съзнанието си. Инстинктът й диктуваше да се бори с тях, да се втурне към свърталището им, да ги откъсне от жената и да ги накара да платят за злодеянията си. Но здравият разум я възпираше.
Думите на тия негодници поставяха Родриго в различна светлина. Хейстингс и баща й също. Те бяха съдружници в едно зло дело, а Родриго се опитваше да ги спре.
Тя тичаше през целия път до губернаторството. Срина се на пода на спалнята си, дишайки мъчително с пламнали гърди, като в главата й се въртеше все един и същ въпрос — Какво да правя?