Те тръгнаха из колибата и заразпитваха дали някаква жена е искала помощ, за да напусне острова и предупреждаваха никой да не й съдейства. Габриела се извърна към Джон Фич и видя как той я оглежда внимателно.
— Какво ще искаш, за да ме отведеш до Амирантите?
— Доста ще трябва, за да успея да премина ония рифове. Доста.
Тя бръкна в джоба на Хейстингс и измъкна копринена кесия, пълна с монети. Хвърли я на масата и парите звъннаха отчетливо.
— Това доста ли е?
13.
Няколко дни по-късно, дълго след като бяха отплавали, се натъкнаха на смразяваща гледка: четири екипирани с оръдия фрегати кръстосваха един залив, a El Paraiso плуваше помежду им. Този залив беше част от добре защитен остров, ограден с високи, подобни на крепостни, стени. Д’Арос, за разлика от Махе, който беше осеян с планини от тъмен гранит, беше коралов остров, сравнително равен и покрит с палми. Ята от големи морски птици прекосяваха небето над него.
Това беше първият признак на живот, който виждаха, откак бяха напуснали Махе. Джон Фич взе бинокъла си.
— Пирати! — изкрещя той. — Дръж се, човече. Подвиваме опашки и си плюем на петите.
— Не бързай толкова. — Нещо в гласа на Габриела го накара да спре. Тя все още беше дегизирана като мъж, но беше променила малко вида си. Беше натъкмила дрехите на Хейстингс така, че да напомнят облеклото на мореплавателите. Закачи сабята си на пояса, който беше направила от коприненото палто на брат си. Трудно беше да заблуждава моряка толкова дълго време. Налагаше й се да разиграва мъжки свян, когато облекчаваше естествените си нужди. Но най-големият проблем беше как да го накара да я остави при пиратите, когато разбереше какво си е наумила. Благоразумието я възпираше да му издаде намеренията си, поне засега. Ако той изпаднеше в паника, можеше спокойно да отведе и двамата на сигурна смърт. Но нямаше избор. Никой нормален човек не би тръгнал да плува срещу укрепленията на Родриго. И никакви пари нямаше да го убедят да го направи.
— Нямаме време за губене, момче — запротестира капитанът.
— Аз нямам намерение да си плюя на петите. Затова и дойдох.
Той се извъртя и се втренчи в нея.
— Дошъл си да търсиш Соро?
— Дойдох да се присъединя към него.
— Да се присъединиш към тях? — Той хвърли поглед към страховитите кораби, кръстосващи залива. — Е, вече е късно да обръщаме. — С бързи движения той започна да издига бяло знаме. Когато свърши, Габриела го тупна мъжки по гърба.
— Ето това е дух. Сега ме остави да говоря. Ако не успея да ги убедя в добрите ни намерения, може да има последствия.
— Меко казано.
Чакайки сигнала, Габриела се дегизира, както беше планирала. За да скрие кобалтовите си очи, тя си сложи превръзка на едното око и присви другото. Ако се беше тревожила какво ще каже морякът, тревогите й утихнаха. Той изгледа черната копринена превръзка, която тя си беше направила от палтото на Хейстингс, и попита:
— Имаш ли една и за мен?
— Съжалявам.
— Бих могъл да се престоря, че имам дървен крак.
— На твое място не бих опитвал — посъветва го тя, намествайки превръзката на окото си. — Ако те разкрият, ще ни убият и двамата. Ама ти да не се уплаши?
— Да съм се уплашил? — Той се изпъчи. — Човече, аз съм се срещал със самия цар Нептун през пътешествията си. Когато веднъж си надвил морето, не си вече толкова плашлив. — Въпреки думите си, той я погледна стреснато. — Ами ти?
— Малко сценична треска, това е всичко. Ще ми мине.
— Странно се изразяваш, мой човек. Сценична треска.
Тя си напомни за в бъдеще да внимава какво говори. Щом този необразован моряк, който не беше виждал театър от двайсет години, беше усетил грешката й, Родриго също щеше да го направи.
След като бялото знаме беше забелязано, от главния кораб им направиха знак да се приближат, а оръдията на палубата се насочиха към тях. Сърцето на Габриела затупа бясно, когато доплуваха по-близо и видяха страховития кораб, възправящ се срещу им. Мислеше си дали Родриго беше на борда.
— Разрешение да се качим на борда, сър — извика Фич, подробност, която не беше хрумнала на Габриела. Червената коса и брадатото лице на шотландеца Уолис се появиха пред очите им.
— Какво искате? — попита той. — Не знаете ли, че тези води са доста опасни? Чух, че наоколо плували главорези.
Пиратите се разсмяха.
— Ние пък чухме, че набирате хора за голяма битка — извика Габриела с възможно най-мъжествения си глас. — Щеше ни се да се присъединим към вашата именно банда главорези.
Кикот се разнесе по палубата.
— И защо така? — викна Уолис към тях. Тя му отвърна, без да се колебае: