— Понеже си падаме по робовладелците толкова, колкото и вие.
Смехът спря. Изведнъж наоколо се възцари тишина, която я прониза. Уолис напусна мястото си на перилото, каза тихо нещо на един от мъжете, след това се върна.
— Разрешение дадено. Капитанът е на сушата. Ще ви откараме дотам. Но ще ви следя, момчета. На Д’Арос не търпим шегички.
Уолис седна в лодката им, която се олюля под тежестта му. Мъжът, който го придружаваше, започна да гребе. Уолис обезоръжи пришълците и прибра сабята на Габриела под мишница. Никой не продума, докато лодката се плъзгаше към острова. Габриела гледаше през цялото време към брега, за да не може шотландецът да я разпознае.
Когато най-сетне стигнаха рифа, който заобикаляше острова, група боси моряци ги пресрещна и ги преведе над опасните корали. Беше страшничко преживяване, понеже отливът на няколко пъти за малко щеше да изтръгне лодката от моряците. Най-накрая ладията акостира на пясъка и пътниците стъпиха на белия плаж. Слизайки, Габриела забеляза мазолите по краката на пиратите, причинени явно от дълги години преминаване през кораловия риф.
Още от морето тя бе забелязала следи на живот. Дългият плаж беше обсипан с колиби, стъкмени от по три дървени ствола, покрити с палмови листа. Островът беше равен, но по-малко обрасъл от онези, покрай които бяха преминали на идване. На места по него се виждаха признаци на живот, но повечето жители се бяха струпали на плажа. Уолис ги преведе през пясъка със сигурни крачки. Пред тях се беше събрало сякаш цялото население на острова — над хиляда човека, повечето от които освободени роби. Мнозина хвърляха несигурни погледи към хората на Лъва. От дулата на няколко пушки проехтяха изстрели, в ръцете на неколцина от пиратите блеснаха тънки като игли остриета, дълги около осем инча, а зад тях, върху груби дървени маси, имаше множество големи дървени купи.
— Почакайте тук — каза им Уолис. — Пристигате тъкмо навреме, за да видите полагането на клетва. И ако не можете да смелите това, момчета, ще си кажем сбогом.
Габриела не хареса тона на лейтенанта. Тръпка на безпокойство обхвана и спътника й. Няколко от младите мъже наоколо изглеждаха явно уплашени. Какво ставаше? Тя хвърли поглед по плажа и забеляза Кълън, който стоеше в крайните редици. Едва го позна. Изглеждаше съвсем различен от младежа, който Родриго беше отвлякъл от кораба им. Ако преди беше блед и болнав, сега излъчваше мъжествена сила и здраве. Пясъчнорусата му коса, отдавна измита от помадата, с която я зализваше, беше дълга и дива, блестяща от здраве и придобила оттенъка на зряло жито. Кожата му, някога толкова бледа, изглеждаше като от бронз.
— Сега се връщам — каза тя на Джон и хукна към брат си, преди спътникът й да успее да я спре.
— Кълън — прошепна тя, когато стигна до него. Той я погледна стреснато, а тя сложи пръст на устните си, предупреждавайки го да говори тихо.
— Габи! — той веднага снижи глас и се огледа. — Как стигна дотук?
— Доста трудничко. А сега да се измъкваме възможно най-бързо.
Тя видя уплашения блясък в очите му.
— Родриго никога няма да ни остави да напуснем този остров, Габи.
— Защо, мислиш, съм се дегизирала така?
Изведнъж нещо във въздуха се промени. През тълпата сякаш премина електрически ток, от който всички потръпнаха. Множеството се отдръпна. И ето, между тях се изправи Родриго, начумерен като истински пиратски крал. Заразхожда се по плажа, като оглеждаше по пътя си мъжете, които отстъпваха пред него. Някои се разтреперваха, когато погледът му срещнеше техния. Явно бяха слушали всевъзможните ужасяващи легенди, които се носеха за пирата, и не знаеха какво да очакват сега, когато го виждаха пред себе си.
Когато той се обърна с гръб към нея, Габриела се промъкна предпазливо обратно до Джон.
— Подготвихте ли новаците? — запита Родриго без излишни встъпления, като явно не се обръщаше към никого специално.
— Тъй вярно, капитане — отговори някой. — Знаят какво ги очаква.
Родриго премина покрай мъжете с грацията на африкански лъв, кръстосал ръце зад гърба си, като оставяше дълбоки следи с ботушите си в сухия пясък. Беше горд и страшен. Младата жена се зачуди за миг това ли е мъжът, с когото си беше разменяла обиди и остроумия. Но мисълта за огромната му власт тук, в собствените му владения, далеч от всякакъв закон, затвърди още повече желанието й да успее да отведе брат си невредим от това място.
Той се обърна към мъжете:
— Когато подпишете клетвата за вярност, ще бъдете официално приети на служба на El Paraiso. Ние се бием за благородно дело и си служим със средства, определяни единствено от случая. Никой, който не възприема тези принципи, не е добре дошъл при нас. Аз съм господар тук. Но не се заблуждавайте, вие не сте роби. Подчинявате се на заповедите ми само по своя собствена воля. Ето защо изискваме да преминете това изпитание за доказване на верността ви. Ако някой от вас се окаже страхливец, ако стане ясно, че не държи на каузата, на която служим, го молим да си иде колкото се може по-скоро. Хората ми ще го придружат до безопасни води, след като сме получили клетвата му да не разкрива тайната на местонахождението ни. Но, смели и честни мъже, знайте, че не търпим предателството. Ако престъпите клетвата си, ще узнаем веднага. И, кълна се в честта си — той направи драматична пауза, за да погледне всеки от тях в очите, — ще… ви… открием.