Габриела не можа да не оцени театралните достойнства на тази демонстрация. Човек не можеше да гледа всичко това без да се трогне от желанието на водача да поеме същите рискове, които очакваше от подчинените си. Възпротивилият се моряк също наведе глава.
— Засрамихте ме — каза той. — Ако все още искате да приемете страхлив плъх като мен в редиците си, ще бъда повече от горд да нося знака ви завинаги.
Под подозрителния поглед на Родриго той намести въжето между зъбите си и отказа да се наведе, понасяйки прав работата на нагорещената игла. Стана почти син от усилието да сдържи дъха си, но когато мъката свърши, Родриго изненада всички, като се разсмя високо. Хвърли разкъсаната риза настрани, отмести масата и прекоси плажа, за да подаде ръка на човека.
— Как се казваш? — попита го.
— Хигинс, сър. — Но той не пое дланта на Родриго.
— Ти си добър човек, Хигинс.
— Показах се като страхливец, сър.
— Страхливец? — попита Родриго сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Кажи ми, добри ми Хигинс, що за чест е да си роден безстрашен? Уверявам те, няма безстрашен мъж в екипажа ми. Били сме роби, всеки един от нас, по един или друг начин. Роб е този, който, без да може да направи каквото и да било самостоятелно, е принуден да живее в страх. Рано или късно всеки от нас се е срещнал лице в лице с ужаса на собствената си съдба. Победата над този ужас ни прави смели и силни. Чрез обединяването на нашия общ ужас можем да се борим срещу онова, от което най-много се страхуваме — несправедливостта, която на първо място ни е довела тук.
Думите му бяха толкова завладяващи, че когато спря да говори, на Габриела й се наложи да си напомни да поеме въздух. Тя също беше търпяла несправедливости в живота си. Някакъв вид робство тегнеше и над нея чрез завистливата параноя на Хейстингс. Толкова лесно беше да потъне в думите на Родриго, пълни с надежда и желание за мъст. Тя стисна зъби и си заповяда да бъде силна. Да отхвърли чувствата, които думите му щяха да отприщят.
Изпъвайки се по войнишки, Хигинс пое дланта на Родриго и сърдечно я разтърси с две ръце.
— Благодаря ви, сър, наистина ви благодаря. И ще дам всичко от себе си за делото ни, защото то е свещено.
Родриго сложи приятелски ръка на врата на човека.
— Върви подпиши документите, Хигинс, а после иди да си починеш. — След това той се обърна, за да огледа останалите и погледът му падна на Кълън.
— Ами ти, момче? Искаш ли да носиш знака ни и да ми се закълнеш във вярност като на капитан? Или предпочиташ да останеш мой затворник?
Кълън хвърли бърз поглед към сестра си, която стоеше сред останалите, разкъсвана от съмнения. Тя забеляза страха и колебанието в очите му. Той отново търсеше закрилата й. И за миг, въпреки че трябваше да го спре, й се прииска той да има смелостта да го направи. Да потисне Аштъновското си малодушие, да иде до масата, да подложи гърба си и веднъж в живота си да я изненада с някаква проява на твърдост. Но не би. Кълън наведе поглед и каза смутено:
— Благодаря ви, сър. Може би някой друг път.
Родриго хвърли замислен поглед към момчето, после отмина с лека въздишка, без да каже и дума. В този миг мъжът пред Габриела пристъпи напред, за да подложи гърба си. Тя разбра — сега или никога. Повишавайки глас, тя се обърна направо към Родриго.
— Аз също се питам дали ми се иска да служа на вас, сър — човек, който със сигурност е под моето ниво със шпагата.
Наоколо се понесе шепот. Изведнъж й се стори, че е в театър и кулминационната сцена предстои. Всички около нея възклицаваха и шушукаха.
— Опасни думи — каза един.
— Той никога не е бил побеждаван на шпага — извика гневно друг. А човекът до него предложи:
— Обесете негодника!
Родриго спря с гръб към въпросния негодник. Обърна се бавно и тя видя как чувствената уста се извива едва забележимо в саркастична усмивка.
— Силни думи, младежо, силни думи. Но аз те уверявам, че ако ме надминеш със шпагата си, ще нося твоя знак и ще те наричам капитан.
— Върнете ми оръжието и ще видим кой заслужава титлата повече. И уважението.
Уолис отвори уста да се извини, но Родриго вдигна ръка. Обърна се бавно към нея, оглеждайки я внимателно. Тя трепна вътрешно, но си каза, че може да направи и това.
— Доста хилавичък изглеждаш, menino.
— Не съм момче.
Това явно го забавляваше. Кръстоса ръце на широките си гърди и подпря брадичката си с палец, преценявайки я.
— И ти говориш португалски. Мъж с много таланти, така изглежда, нали, Уолис?