— Мъж с много хвалби — изпръхтя Уолис, забавлявайки се; точно толкова, колкото и Родриго. — Ти не си ли чувал колко отръки му идва на капитана шпагата?
— Въпросът е дали той е чувал колко отръки ми идва на мен.
Родриго се ухили.
— Тогава, шпага за джентълмена, кормчия. И моята.
Когато шпагите бяха донесени, Родриго започна да се приготвя за схватката. Седна на стола, протегна ботуша си и един от африканците коленичи, за да го изуе. След като и вторият ботуш беше свален, той се изправи пред нея бос, без излишни дрехи, освен плътно прилепналите бричове. Габриела се опита да не мисли как ботушите на Хейстингс ще я спъват, но не посмя да ги свали и така да разкрие женствените извивки на краката си. Въпреки всичко тя отхвърли този проблем като маловажен. Знаеше нещо, което не бе известно на Родриго. И двамата бяха изучавали фехтовка при един и същи треньор. Знаеше всичко, на което маестрото го беше научил. Можеше да предвиди всяко негово движение. Когато той взе шпагата си и застана срещу нея, тя му се ухили наперено. И през ум не й мина, че може да загуби дуела — не само заради умението, но и заради желанието.
15.
Те се изправиха един срещу друг и Габриела видя изненадата му, когато забеляза италианската й позиция — същата като неговата.
— Много добре — промърмори той, оставяйки я да нанесе първия удар. Докато танцуваха по пясъка, тя се опита да не го гледа, а да фокусира вниманието си върху стоманата. Беше, меко казано, трудно. Никога преди не беше приличал толкова много на лъв, с прилепналите към мускулестите бедра светли бричове, със златистокафявата си кожа, блестяща от пот, и падащата на вълни коса. Тялото му излъчваше стаена мощ, подобно па лъв, лениво помахващ с опашка, преди да се хвърли внезапно към плячката си. Погледът й спря на гърдите му. Така не беше много по-добре. Спомняше си твърде добре усещането за допира им, твърди и силни, спомни си колко бързо се втвърдяваха зърната му под езика й. Гледаше как мускулите на ръката му се свиват и разпускат, докато той размахваше тежката шпага с лекота, която не оставяше съмнение за опитността му.
Трябваше да се съсредоточи. Трябваше да мисли за начинанието си. Да мисли за Кълън. Да събере в себе си целия си гняв към Родриго, който беше отвлякъл брат й и я беше поставил в това унизително положение. Това, за което не трябваше да мисли, беше колко красив изглеждаше той с блестящата си златна коса. С котешките си очи, святкащи предизвикателно срещу й. С усмивката, откриваща невероятно бели зъби на фона на красивото му, бронзово от слънцето лице.
Тя нанесе първия удар, но той се плъзна встрани тъй бързо, че тя едва видя движението му. Босите му крака го правеха пъргав като пантера и той се носеше по горещия пясък като тласкан от магически сили. Габриела го нападаше от всички страни, но той й убягваше като някой призрак, като мъгла пред острието й, в един момент там, в друг — на съвсем различно място. Но тя познаваше движенията му. Затова започна да мисли какво би направил той и да пробва дали е права. Беше права, и то неизменно. Ако нанасяше удари просто така, той се изплъзваше встрани, за да излезе извън обсега на шпагата й. Тя го остави да й убегне още няколко пъти, разнообразявайки атаките си, така че той да не може да предвиди следващото й движение. До този момент не я беше докоснал с оръжието си.
Изведнъж, както той отскачаше вдясно, тя финтира и шпагата й разсече бедрото му. Тесните бричове бяха разкъсани, бликна кръв и тя видя силния, окосмен крак. Е, сега поне му стана ясно, че не се шегува. Той хвърли към раната си отегчения поглед, с който би дарил нахална муха, и попита с измамно учтив тон:
— Защо не ми казахте, че искате да играем по грубия начин?
След това се стрелна към нея и я нападна за пръв път. Силата на ударите бързо измори ръката й до такава степен, че тя почти изпусна шпагата. Беше трудно да се повярва каква мощ се криеше в ръката му. Нито един от противниците й до този момент, без значение колко силен и ловък е бил, не можеше да се сравни със стремителния напор на Родриго. Той се хвърляше в атака отново и отново. Тя финтираше и парираше, но много скоро се изтощи напълно. Раната на крака му явно никак не го притесняваше. Той я нападаше с грацията, гъвкавостта и силата на царя на зверовете, играещ си с плячката си.
Само веднъж досега тя беше виждала такава брутална и все пак изящна игра със шпагата — когато бе наблюдавала своя несъщ брат, Хейстингс, да се фехтова с треньора си. И въпреки това чувстваше инстинктивно, че Родриго използва само част от възможностите си. И докато тя малко по малко губеше сили, той просто се разгряваше.